Лейтенант Райлънд, оръжейникът, наблюдаваше четиримата си подчинени, по един от всеки взвод, които проверяваха за последен път как е складирано оръжието. Може би това бе най-отговорната работа на целия кораб, като си помисли човек какво може да се случи с всичките тези тонове експлозиви и радиоактивни вещества при ускорение 25 g.
Отвърнах на небрежния му поздрав.
— Всичко наред ли е, лейтенант?
— Тъй вярно, сър, с изключение на тези проклети саби. — Използваха се в условията на стазисно21 поле. Пропастта между днешната физика и моята докторска дисертация бе толкова голяма, колкото онази, която разделя Галилей и Айнщайн. Но ефектът от действието му ми бе известен.
Нищо не може да се движи със скорост, по-голяма от 16,3 метра в секунда вътре в полето, което е полусферично (в космоса — сферично) кълбо с радиус от около петдесет метра. Вътре в него не съществуваше електромагнитно излъчване; никакво електричество, никакъв магнетизъм, никаква светлина. Докато си в скафандъра си, виждаш околността в призрачно черно-бяло — явление, което ми бе правдоподобно обяснено като дължащо се на „фазово изместване на квази-енергия, която се процежда от прилежащата тахионна реалност“. Стана ми съвсем ясно.
Резултатът от него обаче бе, че превръщаше всички конвенционални оръжия в безполезна железария. Дори и една нова-бомба в полето става на инертна буца от метал. А всяко същество, било то земянин или тауранец, веднъж попаднало в полето без съответната изолация, умира за частица от секундата.
На пръв поглед изглеждаше, че сме изобретили идеалното оръжие. Проведени бяха пет схватки, в които цели таурански бази бяха изтрити от лицето на земята, без изобщо да се дадат жертви при полевите сражения. Единственото, което трябваше да направи човек, е да приближи полето до противника (четирима яки войници могат да се справят с него при гравитация, равна на земната) и да гледа как „телетата“ измират, след като преминат през непрозрачната му стена. Хората, които носят генератора, са неуязвими, освен в кратките мигове, когато се налага да го изключат.
Но на шестия път, при който използвахме полето, тауранците вече се бяха подготвили за него. Бяха облечени в защитни костюми и въоръжени с остри копия, с които можеха да пробият скафандрите на войниците-носачи на генератора. След този случай носачите вече се движеха въоръжени.
Имаше сведения само за три подобни битки, макар десетина ударни групи да бяха заминали със стазисни полета. Останалите или още се биеха, или пътуваха, или бяха напълно разгромени. Нямаше друг начин да разберем какво им се бе случило, освен да изчакаме завръщането им. А и на тях не им се препоръчваше да се връщат, ако тауранците все още контролираха „определените“ им за завоюване територии — защото това щеше да означава „дезертиране от битката“, последвано от екзекутиране на всички офицери (макар да се носеха слухове, че просто им промивали изцяло мозъците, препрограмирали ги и отново ги пращали в боя).
— Ще си послужим ли със стазисното поле, сър? — попита Райлънд.
— Навярно. Но не и в началото, стига, разбира се, тауранците да не са вече там. Никак не ми харесва перспективата да живея денем и нощем, облечен в скафандър.
Още по-малко — идеята да използвам сабя, копие и нож за хвърляне; независимо колко неприятели бих изпратил посредством тях до Валхала.
Погледнах часовника си.
— Е, най-добре да отиваме в резервоарите. Нека да се уверим, че всичко върви наред.
Оставаха два часа преди навлизането ни в черната дупка.
Помещението, в което се намираха резервоарите, приличаше на някоя химическа фабрика; подът бе поне около сто метра в диаметър, а залата бе натъпкана с обемисти апарати, еднообразно боядисани в бледосиво. Осемте резервоара бяха разположени почти симетрично около централния лифт, симетрията се разваляше само от това, че единият от тях бе два пъти по-голям от останалите. Това трябва да беше командният — предназначен за старшите офицери и за специалистите, които бяха на тяхно разположение.
Иззад единия от резервоарите изникна сержант Блазински и отдаде чест. Не отвърнах на козируването му.
— Какво, по дяволите, е това? — в цялата тази сива вселена имаше едно цветно петно.
— Котка, сър.
— Хайде де! — Беше голяма, при това и яркооранжева. Кацнала на рамото на сержанта, тя изглеждаше доста нелепо. — Нека формулирам въпроса си по-иначе: какво, по дяволите, търси тая котка тук?
— Тя е талисманът на отделението по поддръжката, сър.
Котката повдигна глава, колкото да ми изсъска с половин уста, след което отново възвърна мързеливата си поза.
21
Стазис — букв. мед. термин: спиране на движението на кръвта, особено в малките кръвоносни съдове и капилярите — б.пр.