Погледнах към Чарли и той вдигна рамене. — Вижда ми се някакси жестоко — рече той и се обърна към сержанта: — Този кадем няма да ви е от голяма полза. След ускорението с 25 g от нея ще остане само козина и разплескани вътрешности.
— О, не, сър! Сърове. — Той разроши козината на създанийцето между раменете. Там имаше имплантиран флуоровъглероден фитинг, досущ като поставения над бедрената ми кост. — Купихме я от един магазин в Старгейт, готова, преустроена. Напоследък ги има на много кораби, сър. Комодорът ни подписа разрешителното.
Е, да, това бе нейно право; екипите по поддръжката бяха едновременно под нейно и мое разпореждане. А и това си бе нейният кораб.
— Не можахте ли да вземете куче? Господи, как мразя котките. Все се промъкват наоколо.
— Не, сър, те не могат да се адаптират. Безтегловността не им понася.
— Ще се наложи ли да я нагаждате чрез специални приспособления към резервоара? — попита Чарли.
— Не, сър. Имаме една свободна койка за нея. — Страхотно, значи щях да споделям резервоара си с животно. — Трябваше само да скъсим коланите. На котето му е необходимо и лекарство за усилване на клетъчните стени, но то си влиза в цената.
Чарли я погали зад ухото. Тя тихо замърка, но не помръдна.
— Вижда ми се доста глупаво. Животното, де.
— Предварително го упоихме.
Нищо чудно, че бе толкова инертно; наркотикът бе намалил метаболизма му до степен, достатъчна едва-едва да поддържа живота.
— Така по-лесно ще го настаним.
— Добре, нека остане — рекох аз. Може би щеше да се отрази положително на настроението им. — Но ако вземе да се мотае из краката ми, аз лично ще я пратя в регенератора.
— Тъй вярно, сър! — съгласи се той с явно облекчение. Очевидно бе решил, че не бих могъл да постъпя зле с това мило вързопче от козина. Почакай, приятелче.
Огледахме всичко и единственото, което пропуснахме, освен двигателите, бе огромният трюм, където се помещаваха изтребителите и дроните, пристегнати към гнездата си за предстоящото ускорение. Чарли и аз отидохме да погледнем, но откъм нашата страна на въздушния шлюз липсваха прозорци. Знаех, че вътре имаше илюминатори, но камерата бе изпразнена и не си струваше да минаваме през целия цикъл пълнене-затопляне, само за да задоволим любопитството си.
Започнах да се усещам излишен. Извиках Хилибоу и тя докладва, че всичко с под контрол. Тъй като ни оставаше още един час, отидохме в салона и поискахме от компютъра да моделира за нас една игра на „Kriegspieler“22 — и тя тъкмо взе да става интересна, когато прозвуча предупредителният сигнал. Разполагахме с десет минути да се приведем в готовност.
Резервоарите гарантираха „полуживот — полусмърт“ за пет седмици; това ще рече, че човек имаше шанс петдесет на петдесет да остане невредим, потопен в продължение на пет седмици, преди някоя клапа или тръба да поддаде и да бъде размазан като хлебарка под ботуш. Престоят в резервоарите повече от две седмици подир това можеше да доведе до страхотна авария. По време на този първи етап от пътуването ни щяхме да стоим в тях само десет дни.
За нас обаче щеше да е без значение дали ставаше дума за пет часа или за пет седмици. След като налягането се вдигне до оперативно ниво, човек губи представа за времето. Тялото и умът се втвърдяват като бетон, нито едно от сетивата не излъчва информация и можеш с часове да се напъваш, опитвайки се да си спомниш името буква по буква.
Затова, когато изведнъж се оказах сух, с тяло, което потрепваше, докато възстановяваше усещанията си, изобщо не се изненадах, като че ли не бе изминал дълъг период от време. Помещението се изпълни със звуци, издавани сякаш от конгрес на астматици, заседаващ на цветна ливада; трийсет и девет души и една котка кашляха и кихаха, за да се освободят и от последните остатъци флуоровъглерод. Додето се оправях непохватно с коланите, вратата се отвори и резервоарът се изпълни с болезнено ярка светлина. Котката изскочи първа от общата блъсканица. В името на достойнството си, останах последен.
Навън се тълпяха повече от сто души; протягаха се и разтриваха схванатите си мускули. Достойнство ли? Заобиколен от тонове млада женска плът, аз се взирах в лицата им и отчаяно се опитвах да реша на ум някакво диференциално уравнение от трета степен, за да потисна любовния рефлекс. Способ с временно действие, но успях да се добера някак си до подемника.
Хилибоу крещеше заповеди, строяваше хората и със затварянето на вратите забелязах, че всички от първи взвод имаха еднакви кръвонасядания по телата. Щеше да се наложи да поговоря за това и с техническите екипи, и с медицинския персонал.
Но първо трябваше да се облека.