Освен, разбира се, ако Антопол и нейната банда весели пирати не успееха да ги ликвидират. Шансовете това да стане, както бях научил в „кюпа“, бяха малко по-малки от петдесет на петдесет.
Но независимо дали до пристигането на тауранците щяха да изминат 28,9554 дни или две седмици, ние, които оставахме на планетната повърхност, можехме само да седим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо. Ако на Антопол й провървеше, тогава нямаше да ни се налага да се бием до идването на редовния гарнизон, който щеше да ни смени, за да отлетим към следващата черна дупка.
— Още не са започнали.
Чарли използвате най-малкия мащаб; на екрана планетата приличаше на бяла топка с размерите на голяма диня, а „Масарик II“ бе зелена точка на около осем такива дини разстояние от нея; на екрана не можеше едновременно да видиш и кораба, и планетата.
Докато наблюдавахме, една малка зелена точка се отдели от точката на кораба и се отдалечи от нея. Последва я втора, а легендата в долната лява част на екрана я обозначи като „2 — Дрон-преследвач“. Другите надписи идентифицираха последователно „Масарик II“, изтребителя за планетарна защита и четиринайсетте дрона в отбранителната зона. Тези шестнайсет обекта още не се бяха раздалечили достатъчно един от друг, за да бъдат представени от отделни точки на екрана.
Котаракът се отъркваше о глезена ми; вдигнах го и го погалих.
— Кажи на Хилибоу да събере хората и да им съобщи.
Новината не се понрави много на бойците и не бих могъл да ги виня за това. Всички бяхме очаквали тауранците да нападнат далеч по-рано, но понеже те упорито не идваха, у нас се бе породило чувството, че Командването на Ударните сили бе сгрешило и че те никога нямаше да се появят.
Изисках от ротата да започне веднага сериозни тренировки с оръжие; не бяха използвали оръжия с висока мощност от две години. Затова активирах лазерните им „пръсти“ и раздадох гранатометите и ракетометите. Не можехме да се упражняваме вътре в базата, поради опасения, че ще повредим външните сензори и отбранителния лазерен кръг. Затова изключихме половината от кръга с беваватовите23 лазери и излизахме на около един километър извън периметъра — всеки взвод по отделно, придружаван или от мен, или от Чарли. Ръск следеше отблизо екраните на системата за ранно оповестяване. Ако се зададеше нещо, тя щеше да изстреля сигнална ракета и взводът трябваше да се прибере вътре в кръга, преди противникът да се е появил на хоризонта, а в това време лазерите отново щяха да се включат автоматично. Те щяха да ликвидират не само непознатия обект, но и да изпарят взвода за по-малко от 0,2 секунди, в случай, че не действахме синхронизирано.
Не можехме да се лишим от нищо от базата, което да използваме като мишена, но първата тахионна ракета, която изстреляхме, изрови яма с дължина двайсет метра, широчина десет и дълбочина пет метра; скалните отломъци се превърнаха в множество мишени, височината на някои от които надвишаваше двукратно средния човешки ръст.
Хората ми бяха много по-обиграни, отколкото с примитивните оръжия в стазисното поле. Най-точните лазерни стрелби се превърнаха в своего рода стрелба по панички; войниците се разделят по двойки, единият застава зад другия и хвърля пред него камъни на неравни интервали от време. Този, който стреля, трябва да прецени траекторията на камъка и да го улучи преди да е паднал на земята. Координацията между окото и ръката при тях бе впечатляваща (най-сетне и от Съвета по евгеника да има някаква полза). При стрелбата по камъни с размерите на дребен чакъл повечето от хората постигаха девет успешни попадения от десет възможни. А аз, старата кримка, без намесата на биоинженерите, можех да ударя седем от десет, като при това имах много повече практика от тях.
23
Беваватов лазер — има отношение към беватрон, апарат за ускоряване на протоните до високи енергии — б.пр.