— Значи… значи имаш достъп до моята верига — рече Джулиан.
— Не пряк и не с цел да нахълтвам в личния ти живот. Изследваме човек от твоя взвод. Тъй че, естествено, зная доста за теб, от втора ръка, така да се каже, същото се отнася и за Рей. Разбира се, ние двамата ще пазим тайната ти дотогава, докато искаш да е тайна.
— Много мило от твоя страна, че ни уведоми — рече Амелия.
— Нямах намерение да ви поставям в неудобно положение. Ала Джулиан, естествено, щеше да го разбере, когато се включи следващия път към нея. Радвам се, че успях да ви видя насаме.
— Коя е?
— Редник Дефолет.
— Канди. Ами да, има логика.
— Тя ли е онази, дето страдала толкова за мъртвите миналия месец? — попита Амелия.
Джулиан кимна.
— Очакваш ли тя да рухне психически?
— Не очакваме нищо. Просто интервюирахме по един човек от взвод.
— Избран случайно? — запита Джулиан.
Марти се разсмя и повдигна вежда.
— Нали говорехме за липосукцията5?
Не очаквах кой знае какви бойни действия през следващата седмица, тъй като трябваше да усвоим новия комплект големи и да започнем с нов механик. Почти двама нови, тъй като Роуз, замяната на Арли, нямаше никакъв друг опит, освен катастрофата миналия месец.
Новият механик не беше новобранец. Поради незнайни причини бяха разформировали взвод „Индия“, за да го използват като попълнения. Тъй че всички донякъде познавахме новия — Парк — благодарение на халтавата междувзводна връзка, осъществявана от Ралф, а преди него — от Ричард.
Парк не ми се нравеше много, тъй като „Индия“ бе взвод ловци-убийци. Той бе убил повече хора, отколкото всички нас взети заедно, и това му доставяше безсрамно удоволствие. Колекционираше кристали със записите на убийствата си и си ги пускаше, когато не е на пост.
Тренирахме с новите големи в ритъм три часа работа — един час почивка, разрушавахме измисления град Педрополис, построен за целта в базата в Портобело.
Когато ми остана свободно време, се свързах с Каролин, ротната координаторка, и я попитах какво става — защо ми дойде на главата човек като Парк. Той никога няма да успее да се впише в групата.
Отговорът на Каролин бе с раздразнителен тон. Заповедта да се „разкомплектува“ взвод „Индия“ дошла някъде отгоре, над бригадно равнище, и създавала организационни проблеми навсякъде. Механиците от „Индия“ бяха шайка главорези. Те не бяха успели да се сработят дори помежду си.
Тя предполагаше, че става дума за нарочен експеримент. Доколкото знаела, досега такова нещо не било правено; единственият случай на разформироване на взвод, за който бе чувала, бил поради едновременната смърт на четирима, като останалите шестима не могли повече да работят заедно, обладани от споделената мъка. „Индия“, от друга страна, бе един от най-успелите взводове по брой убийства, които бяха натрупали. Нямаше никаква логика да ги разпръсват.
Тя ми каза, че съм изкарал късмет с Парк. Той бил хоризонталната връзка, тъй че бил пряко свързан с механици от други взводове през последните три години. Останалите, освен командира на взвода, били свързани само помежду си и били доста любопитно сбирище. Пред тях Сковил би изглеждал като почитател на педровците.
Парк обичаше да убива не само хора. По време на ученията понякога прострелваше с лазера си някоя пойна птичка във въздуха, което не бе никак лесна работа. Саманта и Роуз в един глас възроптаха, когато ликвидира скитащо псе. Той язвително защити правилността на действието си, като посочи, че мястото на кучето не е в зоната ни на действие и че то би могло да е програмирано да шпионира или да е някакъв капан. Всички обаче бяхме включени тогава и аз почувствах какво изпита той, когато взе на прицел вражеската муцуна: беше си чисто и просто неприлична радост. Беше включил на максимална мощност, за да види как кучето ще се пръсне на парчета.
Последните три дена съчетаваха охраната на района с учения, тогава видях как Парк използва дечица за тренировка на мерника си. Децата често наблюдават големите от безопасно разстояние, не ще и дума, че някои после разказват на татко, който пък докладва в Коста Рика. Но повечето от тях са просто деца, омагьосани от машините, омагьосани от войната. Навярно и аз съм преминал през тоя стадий. Спомените ми отпреди единайсет или дванайсетгодишна възраст са толкова смътни, че сякаш не съществуват; това се дължи на страничния ефект от инсталирането на жака, който се проявява при една трета от нас. Пък и на кого са му притрябвали детски спомени, когато настоящето е толкова забавно…