— Аз защитавам земята и народа си.
Ако не я бях наблюдавал, можех да разбера погрешно емоцията, с която бе пропит тонът й. Видях как ръката й се стрелва към джоба на гърдите и сграбчих китката й, преди да успее да я вдигне до устата си.
— Това няма да помогне — рекох. — Ще ви съживим и ще се чувствате още по-зле.
— Вие убивате хората и, когато това ви харесва, ги връщате от смъртта. Но вие не сте чудовища.
Пъхнах таблетката в джоба на панталона си и се вгледах внимателно в нея.
— Ако бяхме чудовища, щяхме да ги върнем към живота, да изтръгнем необходимата ни информация и отново да ги убием.
— Но не го правите.
— Държим повече от осем хиляди от вашите хора като пленници, които ще бъдат репатрирани след войната. Щеше да е по-лесно да ги убием, нали?
— Концентрационни лагери.
Тя се изправи, вдигна панталона си, после седна отново.
— Доста тенденциозно определение. Има лагери, където са събрани военнопленниците от Коста Рика. С представители на ООН и на Червения кръст, които съблюдават да не бъдат малтретирани. В което ще се убедите с очите си.
Не ми се случва често да защитавам политиката на Съглашението. Но ми беше интересно да видя една фанатична в действие.
— Трябва да доживея дотогава.
— Ако го желаете, ще стане. Не знам колко още отровни таблетки имате.
Свързах се чрез летеца и получих включване на речеви анализатор.
— Това бе единствената — отвърна тя според очакванията ми, а анализаторът информира, че казва истината. — Тъй че ще бъда една от военнопленничките ви.
— Вероятно. Освен ако не сме допуснали грешка при идентифицирането.
— Никога не съм стреляла. Не съм убила никого.
— Същото се отнася и за моя командир. Тя има научна степен по военна теория и кибернетични комуникации, но никога не е била войник.
— Ала на практика е убивала хора. Мнозина от нас.
— А ти си участвала в планирането на нападението против Портобело. По същата логика си убила мои приятели.
— Не, не съм — отвърна тя. Бързо, напрегнато, излъга.
— Уби ги, докато бях близко свързан с техните умове. Някои от тях умряха в ужасни мъки.
— Не. Не.
— Не си прави труда да ме лъжеш. Нали не си забравила, че мога да връщам хората от смъртта? Бих могъл да унищожа селото ви с една мисъл. Тъй че мога да разбера и кога лъжец.
Тя замълча за миг, обмисляше думите ми. Би трябвало да знае за речевите анализатори.
— Аз съм кметица на Сан Игнасио. Ще последва реакция.
— Не и законна. Разполагаме с писмена заповед за задържането ти, подписана от губернатора на провинцията ви.
Тя се изплю.
— Пепе Ано.
Името му беше Пелипианочио, италианец, но на нейния испански прозвуча като Джо Задника.
— Разбирам, че бунтовниците не го обичат. Но той е един от вас.
— Той наследи кафеена плантация от чичо си, но е толкова калпав фермер, че не може да отгледа и репичка. Вие купихте земята му, вие купихте самия него.
Тя вярваше, че това е истината и навярно беше така.
— Не сме го принуждавали със сила — рекох налучквайки. Не знаех кой знае колко за историята на градчето или провинцията. — Не дойде ли той сам при нас? И обяви сам, че…
— О, наистина. Като огладняло псе, което ще завърти опашка пред всеки, който му предложи кокал.
— В интерес на истината, сеньора, нас не ни питат. Вашите войници питат ли ги, преди да им отдадат заповеди?
— Ние… Не знам нищо по тези въпроси.
Това изявление ме накара да бъда нащрек. Тя добре знаеше, че техните войници наистина участват в процеса на вземане на решения. От това страдаше ефикасността им, но пък то придаваше известна логика на наименованието им — Демократична армия на народа.
Вертолетът неочаквано се наклони наляво, после надясно и набра скорост. Протегнах ръка и й помогнах да не падне.
— Ракета — рекох, бях включен към летеца.
— Жалко, че не улучи.
— Вие сте единственото живо същество на борда, сеньора. Всички останали се намираме на безопасно място в Портобело.
Тя се усмихна на думите ми.
— Не е чак толкова безопасно, мисля. Не е ли това причината за моето малко отвличане?
Жената бе една от онези деветдесет процента, които преживяват без усложнения инсталирането на жака; тя съобщи на разпитващите я представители на Съглашението имената на още трима tenientes7, които са участвали в заговора за клането в Портобело. За собственото си участие тя бе осъдена на смърт, но присъдата бе заменена с доживотен затвор. Изпратиха я в големия лагер за военнопленници в Зоната на Канала, като жакът в основата на черепа й гарантираше, че няма да участва в някаква конспирация там.