Там имаше три обменни бюра, която предлагаха леко различни курсове и комисиони. Пресметнах наум и не се учудих, като разбрах, че за всекидневни разходи най-неблагоприятният курс се оказа най-приемлив.
Тъй като умирах от глад, намерих рибен магазин и поръчах купа октоподчета — малки, с три-четирисантиметрови пипала, както и две-три тортили и кана чай. Сетне тръгнах да търся нещо, което да отвлече вниманието ми.
Имаше половин дузина жак-заведения, подредени едно подир друго, които предлагаха малко по-различни от американските си събратя услуги. Да те промуши бик — no, gracias22.
Да направиш или да ти направят операция за смяна на пола, както ти се харесва. Да умреш при раждане. Да изживееш агонията на Христос. Пред това заведение имаше опашка; може би беше някакъв религиозен празник. А може би всеки ден тук е религиозен празник.
Имаше и обичайните атракции за момченца и момиченца. Едно заведение даже предлагаше ускорено пътешествие във „вашия собствен“ стомашно-чревен тракт! Дръжте ме да не падна.
Объркващо разнообразие от магазини и пазарни щандове, досущ както в Портобело, умножено по неколкостотин. Всекидневните неща, които американците получаваха автоматично, тук трябваше да се купуват — при това на нефиксирани цени.
Тази част от търговския център ми беше позната от разходките ми в Портобело. Домакините идваха на mercado23 всяка сутрин да се пазарят за всекидневните припаси. И в два следобед все още имаше доста народ. На външния човек му се струва, че половината от щандовете са сцени на доста люти спорове, с повишен тон, с размахани ръце. Но всъщност това е част от обществената практика — както за продавача, така и за клиента.
— Как така ще искаш десет песос за този спаружен боб? Миналата седмица струваше пет и беше с отлично качество!
— Паметта ти изневерява, стара госпожо. Онзи миналата седмица струваше осем песос и беше толкова смачкан, че не можах да го продам! А този е бобът на всички бобове!
— Мога да ти дам шест песос. Трябва ми за вечеря, а майка ми знае как да го омекотява със сода.
— Майка ви ли? Пратете я нея и тя ще ми плати девет песос.
И тъй нататък. Това бе начин да се убива времето; споразумението щеше да се сключи някъде между седем и осем песос.
Рибният пазар бе развличащ. Имаше далеч по-голямо разнообразие, отколкото можете да намерите в тексаските магазини — големи моруни и сьомги, които идваха от студените северни води на Атлантика и Пасифика, екзотични, яркооцветени рифови риби, гърчещи се живи змиорки и цистерни с огромни японски скариди — отглеждани в града, клонирани и изкуствено хранени в басейни. Малкото местни риби — най-вече бели дребосъци от езерото Чапала — струваха десет пъти повече и от най-екзотичните видове.
Купих си чиния от тях — изсушени бодливки, отпосле мариновани и сервирани с лимонов сок и горещо чили, — всичко това веднага би ме издало, че съм турист, дори да не бях чернокож и облечен като американец.
Преброих останалите ми песос и започнах да търся подарък за Амелия. Вече й бях подарил бижу, което ни помогна да се забъркаме в тая каша; а пък тя не би, носила дрехи с етнически мотиви.
Някакъв ужасяващо практичен глас ми нашепна да изчакам края на операцията. Но реших, че купуването на подарък беше важно по-скоро за мен, отколкото за нея. Комерсиален заместител на молитвата.
Имаше голяма сергия със стари книги — от хартия, а така също и по-ранни версии на видеокниги — повечето от тях с формати и захранване, отдавна излязло от употреба; те бяха предназначени за колекционери на електронни рядкости, а не за читатели.
Имаше две лавици с книги на английски, повечето — романи. Навярно щеше да й хареса някой, но тук се появи дилема: ако книгата ми е позната, за да се сетя по заглавието, тогава сигурно ще я има или най-малкото ще я е чела.
Убих един час, докато взема решение — прочитах първите няколко страници на всяка книга, за която не бях чувал. Най-накрая се върнах към „Дългото сбогуване“ от Реймънд Чандлър, което бе добро четиво, а освен това беше с кожена обложка, с релефно изписано „Клуб «Среднощни мистерии»“.