Дадох на взвода команда да се изтегля бързо. Не вдигнахме голям шум, но бе достатъчен: снайперистката се събуди и изстреля заряд срещу Лу, който бе ариергардът на левия ни фланг.
Стреляше с доста модерно антиголемово оръжие — навярно експлодиращи куршуми със заряди от използван уран. Два или три от тях улучиха Лу около кръста и извадиха от строя управлението на крака му. Докато падаше назад, друг изстрел откъсна дясната му ръка.
Падна на земята с рязък трясък и в следващия миг настъпи пълна тишина, само листата високо над него шумяха на утринния бриз. Още един заряд избухна близо до главата му и му напълни очите с прахоляк. Той разтърси глава, за да ги изчисти.
— Лу, не можем да те изнесем. Изключвай всичко, освен очите и ушите.
— Благодаря, Джулиан.
Лу се изключи и предупредителните сигнали на болката в гърба и ръката му спряха. Сега той бе просто една камера, насочена към небето.
Бяхме на повече от километър разстояние от мястото, когато над главите ни изрева летящият голем. Свързах се с нея чрез командния пункт и получих странен двоен образ: над дървесния свод, разцъфващото цвете на напалма проникваше с блещукащи змиевидни искри — стотици хиляди огънчета. От земята — изведнъж избухнал в огън килим, който се спускаше измежду клоните, силен шум от разцепващите се дървета, докато напалмовите огнени змии си пробиваха път към земята. Гръм от преминаването на звуковата бариера и сетне — тишина.
После един мъж изпищя, някой му заговори тихо, изстрел прекрати пищенето. Притича друг мъж, наблизо, но извън полезрението ми, и хвърли граната срещу голема. Тя се отби от гърдите му и избухна, без да нанесе поражения.
Напалмът се стичаше и пламъците от храсталака се издигаха нагоре към него. Маймуните пищяха, уплашени от огъня. Очите на Лу премигнаха два пъти и изгаснаха. Докато се движехме далеч от огнения ад, двама други въздушни големи долетяха на малка височина и пуснаха химикал, ограничаващ огъня. В края на краищата гората бе екологичен резерват, а и напалмът си беше свършил работата.
С приближаването ни към точката за вдигане командването съобщи, че са установили четири трупа — нашата снайперистка, двамата мъже и още един, който кой знае защо е бил там — трите бяха приписани на летеца, един се разпределяше между нас. На Парк това никак не му се понрави, тъй като нямаше да има акция, ако не бе засякъл снайперистката, а той можеше лесно да я застреля, ако му бях разрешил. Посъветвах го да се въздържи; беше на ръба да избухне пред всички, а това щеше да стигне до командването и да принуди последното да приложи член 15 — проформа наказание на ротно равнище за незначително неподчинение.
След като му изстрелях това предупреждение, принудително се замислих колко по-лесно бе да си кашик. Можеш да мразиш сержанта си и в същото време да му се усмихваш, без той да разбере.
Зоната на вдигането бе очевидна и без радиобуй — оголеният купол на хълм, който е бил обезлесен наскоро чрез контролирана експлозия и пожар.
Докато си пробивахме път в калната пепел на хълма, долетяха два летящи голема и се зареяха като охрана над нас. Нямаше да е нормалното бързо вдигане.
Товарният вертолет долетя и кацна, или поне увисна, на трийсетина сантиметра над земята, задната врата се отвори и оформи нестабилна рампа. Изкатерихме се на борда и се присъединихме към двайсет други голема.
Моят колега от взвод „Фокс“ беше Барбу Сийвс; бяхме работили заедно и преди. Имах двустранна слаба връзка с нея чрез командването и чрез Роуз, която бе заместила Ралф като свръзка по хоризонтала. Вместо поздрав Барбу ми предаде мултисензорно изображение на „карне асада“25 — блюдо, което споделихме на летището преди няколко месеца.
— Някой казвал ли ти е какво си? — попитах.
— Аз съм само една гъба и нищо друго.
Когато я чул баща ми, тази армейска шега била вече остаряла: „Държат ме на тъмно и ме хранят с фъшкии.“
Още щом се качи и последният голем, ’коптерът започна да се издига и накланя. Всички се заблъскахме, за да се запознаем.
Не познавах добре командира на взвод „Чарли“ Дейвид Грант. През изминалата година половината от взвода му бе подменена — двама загинали от инсулти, останалите — „временно преместени за психологична пренастройка“. Дейвид бе командир едва от два цикъла. Поздравихме се, но отначало той беше твърде зает с взвода си, опитваше се да успокои двамина новобранци, които се бояха, че ще участваме в операция, свързана с убийства.