— Обаче все някой трябва да знае нещо повече. Алтфелд трябва да се е занимавал с договорите, но който е ръководел фактическата изработка — човек от работилниците, — вероятно има по-добра идея за какво са били онези сфери, ако изобщо са успели да ги калибрират правилно.
— Не съм сигурна.
— Утре рано сутринта ще отидем на мястото на фабриката и ще видим дали можем да научим нещо повече. Ако се натъкнем на нови следи, ще ги последваме. Каза, че разполагаш с достатъчно пари, за да изкараме известно време в хотела, нали?
— Да — отговори тя, — но не можем да останем вечно. Или поне аз не мога. Във вторник трябва да съм в Париж. Това означава, че трябва да хвана нощния влак утре вечер.
— Защо бързаш толкова? Пристигнахме едва днес сутринта.
— Просто трябва да се върна в Париж. Може ли засега да оставим темата?
Излязоха да вечерят в седем, взимайки S-бана15 до „Фридрихщрасе“, след което се върнаха пеша назад покрай Шпрее, докато не откриха поредица от сгушени ресторанти недалеч от обновения Райхстаг. Хапнаха добър къривурст и шоколадова торта, след което послушаха как двойка възрастни баварци се опитват да си припомнят имената на всичките си деветнадесет внуци.
По-късно двамата тръгнаха наслуки из улиците, докато Флойд не чу от някакъв приземен прозорец да се разнася музика: цигански джаз с китари, от онзи вид, който напоследък все по-рядко чуваше в Париж. Предложи на Оже да послушат половин час, преди отново да се върнат в хотела. Спуснаха се сред дима и светлините на бара, потапяйки се във внезапния взрив от музика. Флойд поръча на Оже чаша бяло вино и един малък коняк за себе си. Отпи от питието си, наслаждавайки се, доколкото можеше, на групата. Бяха квинтет, с тенор саксофон, пиано, контрабас, барабани и китара. Свиреха „Една нощ в Тунис“. Китаристът си го биваше — задълбочен на вид младеж с очила с дебели стъкла и пръсти на хирург, — ала останалите трябваше още да посвирят. Поне си имаха група, помисли си печално той.
— Харесваш ли такава музика? — попита той Оже.
— Не особено — отвърна срамежливо тя.
— Не са зле. Китаристът им си го бива, но не трябва да се застоява с тях. Нямат бъдеще.
— Ще приема думите ти на вяра.
— Значи не харесваш джаз, или поне не този вид джаз. Няма проблем. Светът е голям, всеки с предпочитанията си.
— Да — кимна Оже, сякаш в думите му имаше някакъв дълбок смисъл. — Така си е, нали?
— Каква музика харесваш тогава?
— Имам проблем с музиката.
— Всякаква ли?
— Всякаква — отговори тя. — Не различавам тоновете. Просто това не означава нищо за мен.
Флойд довърши коняка и си поръча още един. Групата тъкмо подхващаше измъчена версия на „Някой, който да бди над мен“. Във въздуха висеше цигарен дим на замръзнали извивки, като странен, безцветен облачен залез.
— И Сюзан Уайт е била такава — каза той.
— Каква?
— Бланшар спомена, че не я е чувал да слуша музика.
— Не е някакво голямо престъпление — отвърна Оже. — И откъде е можел да знае какво прави в свободното си време тя? Едва ли я е следвал навсякъде.
— В стаята си имаше радио и грамофон — обясни Флойд, — но никога не са я чували да слуша музика на тях.
— Не прави от мухата слон — каза Оже. — Казах само, че аз не различавам тоновете. Не знам всичко за Сюзан Уайт.
— Да изчезваме оттук — Флойд стовари на плота чашата си. — От дима ми се насълзяват очите и не искам някой да си помисли, че музиката има нещо общо с това.
Взеха влака обратно до хотела и учтиво си пожелаха лека нощ. За Флойд беше диванът. Настани се на него по риза и панталони, завит с допълнителното одеяло за по-топло. Водопроводът свири металическата си симфония до три през нощта. Наблюдаваше през пролуката между завесите как цифрите в основата на монумента с Еверест изгасват и отново се появяват и мислеше за спящата Оже — колко малко знаеше за нея и колко още му се искаше да научи.
Двадесет и три
Колата подскачаше по изровените улици, завиваше покрай изкорубени влакови релси и минаваше под вретеновидни, надвиснали над всичко сгради, конвейери и химически инсталации.
— Кажи му да намали — обади се Флойд, като потупа таксиметровия шофьор по рамото. — Мисля, че онова там е знак.
Оже предаде искането му и надникна към килнатата дървена дъска, която Флойд й бе посочил. Беше скрита зад параван от висока трева.
15
От S-bahn (нем.) — бързи градски влакови линии (обикновено подземни в центъра на града и надземни в предградията). — Бел.прев.