Оже изучи етикета, върху който пишеше, че плочата съдържа музика от композитора Малер: Das Lied von der Erde5. Познанията на Оже за композиторите бяха бегли като цяло, а за Малер — дори още по-оскъдни. Знаеше единствено, че беше умрял доста преди началото на периода, около който се въртяха интересите й.
Калискан престана да свири и върна виолата и лъка обратно на поставката им. Забелязал, че оглежда плочата, той попита:
— Интригуващо?
Оже върна деликатния черен диск обратно в калъфа му и го остави на масата.
— Това ли изпълнявахте?
— Не. Свирех малко Бах. Шести Бранденбургски концерт, ако това ти говори нещо. За разлика от творчеството на Малер нито партитурите, нито оригиналните записи са били изгубени.
— Обаче плочата е оригинална — каза Оже, като посочи калъфа. — Нали?
— Да, но съвсем доскоро нямаше известни оцелели екземпляри. Сега, след като вече разполагаме с такъв, някой някъде се опитва да възстанови по слух и партитурата. Безнадеждно начинание, разбира се. Разполагаме с по-голям шанс да изкопаем оригинала.
Оже все още имаше натрапчивото усещане, че по някакъв начин я изпитват или водят право към капана.
— Един момент. Явно пропускам нещо. Твърдите, че тази музика е била напълно изгубена?
— Да.
— А сега сте открили непокътнат запис?
— Именно. Заслужава си да го отпразнуваме подобаващо. Плочата, която току-що разглеждаше, беше открита в Париж само преди няколко седмици.
— Не разбирам как е възможно — отговори Оже, като внимаваше да не го обвини в откровена лъжа. — От Париж не може да излезе и глава на карфица, без да разбера за това. Определено щях да знам, ако бяхме намерили нещо толкова значимо. Всъщност вероятно аз щях да бъда откривателят му.
— Просто нещо, което си пропуснала. Искаш ли да чуеш по-интересното?
— Ами защо не.
— Това е оригиналът, не копие. Същинският артефакт, точно както е бил извлечен. Не е реставриран.
— Това също е крайно неправдоподобно. Може би плочата би оцеляла триста или четиристотин години, без да понесе големи поражения, но същото не може да се каже за опаковката.
Калискан се бе върнал обратно при чудовищното си бюро. Седнал зад него, приличаше на малко момченце, гостуващо в кабинета на баща си. Той приближи върховете на пръстите си и я погледна над тях с очилата си на бухал:
— Продължавай. Слушам те.
— Хартията не изкарва дълго, особено ако е с дървесен състав, какъвто са използвали в онази епоха. Голямата ирония е, че памучната хартия от по-ранни периоди издържа на времето доста по-дълго. Не избледнява толкова лесно, но стипцата, с която са обработвали дървесната каша, хидролизира и произвежда сярна киселина.
— Лоша работа.
— И това не е всичко. В мастилата им е имало съдържание на метални танини, което също води до влошаване на качеството на хартията. Без да споменаваме за замърсяванията от въздуха. След време и лепилото изсъхва. Етикетите падат, а калъфите се отварят по шефовете. Цветовете избледняват, лакът придобива кафеникав оттенък и се напуква. — Оже пак вдигна плочата и я разгледа внимателно, сигурна, че е пропуснала нещо. — С правилната методология е възможно да поправите част от щетите. Но артефактът си остава невероятно чуплив… и прекалено ценен, за да се използва във всекидневието. А този тук без съмнение не е бил реставриран.
— Както вече споменах.
— Добре. В такъв случай е възможно да е прекарал последните триста или там някъде години във вакуум или някакъв друг консервиращ агент. Някой трябва да е предприел изключителни мерки, за да го запази непокътнат.
— Не са били предприемани каквито и да било мерки — настоя Калискан. — Както казах, изглежда по същия начин, по който го намерихме. Ето още един въпрос: ако подозираше, че плочата е фалшификат, как би го доказала?
— Скорошен фалшификат? — Оже сви рамене. — Има много неща, които бих опитала. Като начало, химически анализ на шеллака, но разбира се, не бих си позволила да я докосвам, преди да сме сканирали по лазерен път улеите и сме ги съхранили на магнитна лента.