— Какво става? — попита отпаднало тя.
— Заспивай — нареди й Авелинг.
— Искам да зная.
— Просто малко неравности в тунела — отговори Скелсгард, използвайки свободната си ръка, за да посочи контурния дисплей пред собствения си джойстик. Сега пилотираше тя, а Авелинг почиваше. Подвижните линии по дисплея се бяха сгъстили и накъдрили. — През по-голямата част от пътя стените са относително гладки, но от време на време се натъкваме на някои структури, които ни се налага да избягваме.
— Структури? Във вътрешността на проход на дървояд?
— Това не е проход на дървояд — отвърна Скелсгард, — а…
— Известно ми е: квази-проход-пара-не-знам-какво. Исках да кажа, как е възможно да има каквито и да било структури в това нещо, каквото и да е то? Не е ли гладко пространство-време по цялата си дължина?
— Би следвало.
— Е, ти си теоретикът. Кажи ми какво мислиш.
— Всъщност можем единствено да предполагаме. Слашърите не ни казаха всичко, но и едва ли и те разполагат с всички отговори.
— Е, какво е най-доброто ви предположение?
— Добре… Теория номер едно. Виждаш ли данните за ударната вълна? Свързани са с промените в локалната топология на тунела пред нас.
— Как ги засичате? С радар?
Скелсгард поклати глава.
— Не. Радарите и дори датчиците, използващи електромагнетизъм, не работят добре в хипермрежата. Фотоните се абсорбират от стените или се разпръскват хаотично при досег с патологичната материя. Все едно да се опитваш да наблюдаваш слънчевите петна с просто око. Неутринните или гравитационните измервателни прибори биха свършили по-добра работа, но в кораба няма достатъчно място за тях. Остава ни единствено сонарът.
— Звук? — попита Оже. — Не се ли движим в почти пълен вакуум?
— Почти пълен, да. Но можем да подадем през стените акустичен сигнал. Нещо като ударната вълна, с която пътува корабът, но около милиард пъти по-бързо. Разпространява се през по-плътен слой, различна фаза на патологичната материя с далеч по-висока твърдост. По същия начин се свързваме и с портала при 32. Неприятното е, че този вид комуникация не работи, когато в тунела има кораб: в този момент отразяваме сигнала обратно към първоизточника му. Ние обаче можем да изпращаме съобщения нататък по линията. Не са достатъчно силни, че да достигнат до портала, но ни служат за нещо като пипало, което долавя препятствията и неравностите по стените.
— Което все още не ми обяснява кое предизвиква тези неравности.
— Тук — каза Скелсгард, насочвайки вниманието на Оже към възел от контурни линии, които тъкмо се приплъзваха във видимото поле на дисплея. — Това е най-доброто предположение, което може да ни даде компютърът за приближаващата неравност по стената на тунела на базата на данните от сонара. Ако контурите бяха скупчени заедно и симетрично, щяхме да говорим за свиване, стесняване в тунела пред нас. Но в случая не е така. Има зони, където повърхността изглежда гравирана и места, където има издутини. Теория номер едно гласи, че това е симптоматично за някакъв вид западане на първичната тъкан на връзката заради липсата на поддръжка или поради недостатъчна употреба.
— Недостатъчна употреба?
— Възможно е корабите, използващи връзката, също така и да извършват ремонтна дейност със самия факт, че преминават през нея. Наричаме я „хипотезата на продуханите тръби“.
— Хубаво. Ами теория номер две?
— Тук вече започват сериозните спекулации по въпроса — предупреди я Скелсгард. — Някои хора, посветили времето си на изучаване на мрежата, са си поставили за задача да картографират неравностите, като акумулират данните от множество преминавания. Разбира се, данните са пълни със смущения и интерпретации от страна на навигационната система, но това не им пречи да вземат тази информация и да я подадат на софтуер за анализ на максималната ентропия, за да изстискат дори намек за някаква латентна структура. След това взимат изхода от този процес и захранват с него друга група програми, създадени така, че да надушат латентен език. Една от тези процедури наричаме тестът на Зиф, който включва съставяне на диаграма за логаритмичната честота на проява на различни модели, забелязани върху стените. Случайните данни ни дават Зиф-крива, клоняща към нула, докато Зиф-кривата на моделите от стените се приближава до минус единица. Това означава, че сигналите по стените имат далеч по-голяма значимост, да кажем, от виковете на саймирите8, които достигат едва минус нула цяло и шест десети по скалата на Зиф.