— Ще бъда олицетворение на дискретността — обеща Кюстин.
— Гледай да бъдеш. Ако си изтърве нервите и ни отнеме случая, ще ни се наложи да си търсим прехраната в доста по-нездравословни части на града.
— Не знаех, че има по-нездравословни части на града.
— Именно — отговори Флойд.
Той паркира матиса. В преградата за писмата нямаше нищо ново; никакви сметки или мистериозни писма от отдавна изгубени любовници. Това, помисли си той, трябваше да бъде отбелязано като признак на добър късмет.
Ала асансьорът отново беше развален, заседнал някъде на четвъртия етаж. Механикът от асансьорната компания беше седнал на последното стъпало, пушеше цигара и разглеждаше страниците с конните надбягвания. Беше дребен като мишка мъж с напомадена коса, от когото винаги се носеше мирис на карболов сапун. Докато Кюстин и Флойд го подминаваха с тежки стъпки, той им кимна.
— Зает ден, Морис? — попита Флойд.
— Чакам да ми докарат новите части от фирмата, мосю Флойд. — Той сви рамене изразително. — При това задръстване ще минат часове, преди да пристигнат.
— Не се преуморявай — посъветва го Флойд.
Морис му отдаде чест и продължи да чете вестника.
Веднага щом влязоха в кантората, Кюстин остави инструментите, изми лицето и ръцете си, облече нова риза и се зае да направи чай. Флойд се настани зад бюрото, придърпа телефона и се свърза с оператора, за да поръча обаждане до Берлин. Продиктува на телефонистката номера на леярни „Каспар“ от писмото в кутията и зачака да го свържат.
След известно време гласът на оператора се чу отново:
— Съжалявам, мосю, вероятно номерът е грешен.
Флойд й го продиктува отново, но грешка нямаше.
— Искате да кажете, че никой не вдига телефона?
— Не — отговори телефонистката. — Линията е мъртва.
Флойд й благодари и остави слушалката на вилката. Поредната задънена улица. Забарабани с пръсти, след което набра номера на Маргьорит в Монпарнас.
— Флойд — чу се в отговор гласът на Грета.
— Как са нещата при теб?
— Тя си почива.
— Ще се видим ли тази вечер?
— Предполагам.
— По-полека с ентусиазма, хлапе.
Тя въздъхна.
— Извинявай, Флойд. Просто не съм в много добро настроение.
— Значи малко разнообразие няма да ти навреди.
— А ти си правилният човек за тази задача, доколкото разбирам?
— С Кюстин поработихме здравата върху случая. Смятам, че тази вечер всички заслужаваме да се поглезим. Какво ще кажеш да ви изведа на вечеря, а после да минем през Льо Пероке Пурпр9?
— Мисля, че ще ми бъде приятно — каза тя, без да звучи много сигурна. — Тази вечер Софи ще си остане у дома да учи. Мога да я помоля да наглежда Маргьорит…
— Така те искам. Ще мина с колата след час. Издокарай се… довечера ще си поживеем.
— Ще се постарая — отговори тя.
Когато Кюстин се появи с чая, двамата седнаха и започнаха да обсъждат случая, като полагаха усилия да споделят всичките си наблюдения и да сравнят бележките си от разговорите с наемателите. Докато говореха, на грамофона на Флойд се въртеше една стара, издраскана „Блубърд“10 на Сидни Беше, свирещ „Блус в терци“.
— Онова, което имаме — заключи Кюстин, — е една странна американка, която е обичала да бърника радиоапарати, стига да допуснем, че го е направила тя, а не някой от предишните наематели.
— Имаме нещо повече от това — поправи го Флойд. — Знаем, че е проявявала странен интерес към берлински производствен контракт. Знаем, че когато е умряла, пишещата й машина си е заминала заедно с нея. Знаем, че е имала навика да събира книги и разни други неща.
— Необичайни наблюдения като цяло, но напълно разбираеми сами по себе си.
— Но като цяло…
— Недостатъчни, та да сглобим убедително обвинение, че е била шпионин.
— Ами децата?
Кюстин хвърли на Флойд укорителен поглед.
— Донякъде се надявах, че вече няма да ми говориш за деца.
— Така и не успях да разговарям с наемателя, който е огледал добре момиченцето.
— Утре пак ще го посетя, ако това ще те направи щастлив. Междувременно може ли да направя предложението да се придържаме към сигурните следи?
10
Bluebird (амер.) — марка евтини грамофонни плочи, популярни през 30-те и 40-те години на XX в. — Бел.прев.