Спря едно такси, скочи на задната седалка и даде адреса. Шофьорът — кореняк нюйоркчанин, бавно се обърна да я погледне и я накара да повтори думите си. Тя го стори и той потегли, многозначително поклащайки глава.
Пътуването мина бързо, тъй като почти нямаше трафик. Колата напусна Калъмбъс на първия разрешен ляв завой и се насочи към западната част на Сентрал Парк. Наложи се Лори да посочи с пръст блока на Джак, просто защото тук липсваха номера.
— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожице? — попита шофьорът след като получи парите си. — Този район е доста опасен.
Лори го увери, че всичко е наред и изскочи от колата. На тротоара се спря и вдигна глава, фасадата на блока беше грозна и олющена, два от прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.
Винаги се беше учудвала на факта, че Джак продължава да живее тук. Разбираше страстта му към уличния баскетбол, но не можеше да разбере защо не си намери апартамент в някоя по-добре поддържана сграда, пък макар и в същия квартал.
Входното фоайе беше в още по-отчайващо състояние от фасадата. Някога вероятно е изглеждало внушително с мозаечния си под и мраморни стени. Но днес то беше бледа сянка на отдавна отминало величие. Половината от мозайката просто я нямаше, а стените бяха мръсни и гъсто изписани с графити. Пощенските кутии бяха с разбити вратички и ключалки, в ъглите имаше купчини отдавна несъбиран боклук.
Дори не посегна към домофона, тъй като знаеше, че той отдавна не работи. Освен това вътрешната врата беше счупена от години. Започна да изкачва стълбите. Решителността й изведнъж се стопи. Беше късно, а тя се появяваше тук без дори да го предупреди. Освен това не беше сигурна дали наистина иска да сподели последните събития с когото и да било, преди сама да ги е възприела както трябва.
Спря на площадката на втория етаж. Зад вратата на средния апартамент се чуваха ужасни крясъци. Спомни си обясненията на Джак — тук скандалите не секваха нито за миг. Стана й тъжно при мисълта, че има хора с такава непоносимост помежду си. Сериозно се замисли дали да продължи нагоре. Стори го едва когато си представи, че местата им са разменени и той е този, който има нужда от приятелско рамо. Беше сигурна, че в подобна ситуация би се почувствала поласкана. Стигна етажа му и почука на вратата, тъй като звънец липсваше.
Когато Джак отвори, тя с мъка потисна усмивката си. Изненадата, която се изписа върху брадясалото му лице, беше огромна. Сякаш беше цирков клоун, който играе някаква пантомима. Облеклото му беше съвсем домашно — боксерки, тениска и подпетени чехли. В ръката си държеше разтворена медицинска книга. Явно не очакваше компания, с изключение може би на Уорън или някой от другите му квартални дружки.
— Лори! — прошепна той, сякаш виждаше призрак.
Тя само кимна с глава.
Останаха неподвижни в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, през които напрегнато се гледаха.
— Може ли да вляза? — най-сетне попита тя.
— Разбира се — изчерви се Джак и побърза да се отмести встрани. В следващия миг явно си даде сметка, че е неглиже и изчезна по посока на спалнята.
Лори влезе в дневната и бавно се огледа. Обзавеждането беше спартанско: диван, стол, лавица за книги от ламинатни плоскости и две ниски масички. Стените бяха голи, без картини и снимки. Единствената светлина идваше от нисък лампион до дивана, където Джак явно беше седял с книгата в ръце. Останалата част от помещението тънеше в полумрак. На едната масичка имаше начената бутилка бира, на пода до нея лежеше разтворен медицински речник.
Джак се появи отново, навлякъл някаква риза и къси панталонки в защитни цветове. Върху лицето му бе застинала извинителна усмивка.
— Надявам се, че не те безпокоя в този късен час — подхвърли Лори.
— Ни най-малко — тръсна глава той. — Всъщност, изненадата е много приятна. Мога ли да ти взема палтото?
— Ами да — сви рамене Лори, съблече връхната си дреха и му я подаде. Той я пое и се насочи към гардероба.
— Искаш ли една бира?
— Не, благодаря — отказа Лори и се отпусна на старото, доста продънено кресло. Очите й пробягаха по стаята. Добре знаеше на какво се дължи крайния домашен аскетизъм на Джак и това я потисна още повече. Преди осем години семейството му беше загинало при самолетна катастрофа и оттогава насам той рядко си позволяваше да се наслаждава на живота.
— Мога да ти предложа и нещо друго — промърмори домакинът, заел място в кръга светлина от лампиона. — Вода, чай, сок… Имам дори и „Гейторейд“1.