— По дяволите! — избухна Флаш.
— Виж какво, другия път когато се окажеш в противниковия отбор, ще ти пуснем аванта, за да се успокоиш — подхвърли Джак.
— Стига бе, док! — разсмя се младежът. — Нали ви знам какви сте и двамата с Уорън? Никога няма да жертвате победата! Между другото, благодаря ти за всичко, което направи за мен. Няма да го забравя…
— Радвам се, че успях да ти помогна — отвърна Джак. — Но искам да ти задам един въпрос: как се казва съпругът на Кони?
— Юри — отвърна Флаш и повтори името буква по буква. — Защо питаш?
— Страхувам се, че ще се наложи да го приберем — рече с въздишка Джак. — Трябва да го подложим на пълни изследвания, тъй като има опасност да се е заразил от Кони…
— Това изобщо не ме вълнува — отсече Флаш.
— Мен също, доколкото се чувствам твой приятел — увери го Джак. — Но аз съм и лекар, а това доста променя нещата. Би ли ми дал телефона му?
— Длъжен ли съм? — мрачно попита Флаш.
— Не, разбира се. Но в такъв случай ще се наложи да загубя доста време, за да го изровя отнякъде. Предполагам, че в бруклинската патология го имат…
— Имам чувството, че върша услуга на онази гнида! — изръмжа Флаш, но все пак продиктува номера.
Джак си го записа. Разговорът приключи с взаимни закани за предстоящата битка на баскетболния корт. Едва изчакал Флаш да прекъсне линията, Джак набра номера в Брайтън Бийч и мислено формулира фразите, които възнамеряваше да каже. Запита се дали Юри Давидов ще говори с акцент и дали наистина е такъв гадняр, за какъвто го считаше Флаш. За съжаление в ухото му прозвуча сигналът за заето.
Възобнови писмената си дейност с далеч по-добро настроение. В резултат приключи поредния случай за рекордно кратко време, положи папката в купчината с готовите документи и отново набра номера в Брайтън Бийч. Но пак беше заето.
Джак не беше особено изненадан от този факт. Роднини и познати вероятно звъняха непрекъснато, за да поднесат съболезнованията си. Но след като положението не претърпя промяна и през следващите два часа, търпението му започна да се изчерпва. Набра районната телефонна централа и помоли да проверят за повреда телефона на Юри. Няколко минути по-късно телефонистката съобщи, че по въпросния телефон не се провеждат никакви разговори.
— Какво означава това? — попита с недоумение Джак.
— Или слушалката не е на вилката, или апаратът е повреден — отвърна жената. — Ако желаете, мога да ви свържа със служба „Повреди“.
— Не, благодаря — отказа Джак. Беше успял да съобрази, че Юри вероятно си е у дома, но не желае да разговаря с никого. Това съвсем не беше извън реда на нещата, предвид създалите се обстоятелства, но в душата му потрепна нетърпение. Понякога става така, че нещата просто не вървят. Не искаше нищо повече от един обикновен телефонен разговор, в който да предупреди човека за опасността от ботулинова зараза. Прехвърляйки случая обратно на Рандолф Сандърс, той очакваше, че Бруклинската патология ще извърши всички предвидени от закона действия. На първо място това означаваше алармиране на Здравния отдел към общината, а следователно и отявления противник на Джак доктор Клинт Ейбълард — главен епидемиолог на град Ню Йорк… Неколкократно му бяха заявявали, че всички последващи действия са приоритет именно на Ейбълард. Сред тях фигурираше и осъществяването на контакт с Юри Давидов. Но като човек и лекар, Джак се чувстваше длъжен да не губи време и да направи всичко възможно за предупреждението на новоизлюпения вдовец…
Замислен за възможните си ходове, той несъзнателно си играеше с телефонния кабел. Имаше голяма вероятност колегите от Бруклин да не успеят да приберат тялото обратно. До този момент то би могло вече да е кремирано, а това означаваше невъзможност за вземане на нови проби. При такова развитие на събитията закъснението ставаше неизбежно. Но най-важното в момента беше да предупредят Юри Давидов, който час по-скоро трябва да знае какво го заплашва.
Издърпа чекмеджето на бюрото си и след кратко ровене измъкна карта на Ню Йорк. Прегъна я на сектора Бруклин и започна да търси Брайтън Бийч. Помогна му предположението, че след като е бийч2, кварталът трябва да се намира в близост до морето. Откри го в непосредствена близост до Кони Айлънд — един малък нос, забил се във водите на Атлантическия океан. Разстоянието дотам беше приблизително двадесет и пет километра. Никога не беше въртял педалите на велосипеда си в тази посока, но имаше идея как да стигне дотам, тъй като беше ходил неколкократно до бруклинския Проспект Парк. Картата показваше, че ако излезе от парка и хване авеню Кони Айлънд, щеше да пристигне директно в Брайтън Бийч.