Здравко Сребров
Великанът вятър
В хладната пещера беше глухо и тъмно. От камъните й сълзеше вода, а от дълбочината се източваше подземна река. Миришеше на влага и на застояла тиня. Но малкият пещерен гущер — протеят — живееше добре в пещерата. Той беше сляп и можеше да не яде по цели седмици. Дремеше в локвичката до голямата канара, под която спеше Великанът вятър.
Великанът вятър отвори очите си, дълбоки като троянски паници, повдигна къделените си вежди и въздъхна сърдито. Малкият пещерен протей бързо изпълзя и се скри в скалната пукнатина. Над главата на Великана вятър излетя с писък хвъркато мишле — прилепчето. То се завъртя навън около стария дъб, но скоро се върна в тъмната пещера.
В гората се разсъмваше. Светлината отвън едва се процеждаше през дърветата, навлизаше бавно в пещерата — пепелява, сивосребърна, — попълзяваше по голямата канара, дето дремеше Великанът вятър. Подземната река залъкатуши, заблестя като лъскавия гръб на змия. Мишлето се закачи о каменния свод с острите си нокти дълбоко навътре и увисна с главата надолу като вехто чадърче… И то обичаше като малкия протей да живее на тъмно. Денем висеше в пещерата, а вечер излиташе в тъмната гора на лов за бръмбари и нощни пеперуди.
До прилепчето пропълзя протеят. Той се боеше от светлината и от Великана вятър. Един път Великанът го издуха навън от пещерата — върху голямата скала. На светло и на сухо пещерният протей щеше да умре. Но за негово щастие заваля пролетен дъжд и малкият протей допълзя до пещерата по дъждовната вадичка.
— Какво става навън? — попита протеят прилепчето. — Накъде е тръгнал Великанът?
— Съмва се — отговори хвъркатото мишле — и става студено. Великанът вятър тръгва да събаря света.
— Светът като мене ли е голям? — запита протеят. — Един път Великанът и мен събори. Издуха ме от пещерата, но аз пропълзях и се върнах. Чак пък толкоз не е силен!
— О — възрази прилепчето, — светът е много, много по-голям от тебе! Какво си ти? Едно нищо и никакво червейче. А Великанът вятър е много силен. Канари събаря, поваля цяла гора — той е господарят на света.
Пещерният протей искаше да се усмихне, но не можеше…
— Господар?… А защо ми е на мен гората, нека я поваля.
— О, там има много храна — отговори прилепчето.
— Храна?… Аз мога да не ям — стига ми едно червейче на седмица. Добре съм, като лежа.
— Ти все лежиш, все лежиш и пълзиш — упрекна го прилепчето, — не знаеш да хвърчиш. Ако знаеше, щеше да видиш гората… и земята долу. Ох, колко е широко навън, пълно е с мухички през пролетта, през лятото — с комари, бръмбарчета, пеперуди!
— Ти си глупав!… Пролетта… Лятото… — пак се опита да се усмихне малкият протей. — Защо ми е? И да хвърчиш, и да пълзиш, все в пещерата ще се прибереш. А какво пък… — Но той внезапно млъкна и се сви в скалната пукнатина.
Великанът вятър въздъхна още по-сърдито и се измъкна от пещерата. Беше спал много, стар беше, хилядогодишен, боляха го кокалите от лежането и от влагата. Погледна гората. Тя му се видя грозна и чудна. Клоните на стария дъб бяха черни, шумата кафява, като опърлена от силен огън. Тревите — сухи и изпотъпкани. Само мъховете и лишеите се жълтееха по старите дънери, по едрите камънаци и желъдите се гушеха, окапали в ланската шума. Никъде не се виждаше ни червена ягодка, ни малина, ни синя трънка, ни дива круша.
Великанът чу: гората глухо въздишаше, ожъдняла за влага, уморена за сън. Добрите горски животни, бурените, тревите, буболечките чакаха бялата зимна покривка. Цялата гора, пълна с всякакви чудеса, събираше сили през зимата под снега.
— Хуууу — изръмжа Великанът вятър, — стара, овехтяла гора — такава аз не харесвам! — Погледна нагоре. Небето беше синьо и дълбоко като езеро. Но в него не летяха лястовици, не се стрелкаха мушици и бръмбари. Ставаше все по-студено. Зад един голям облак на изток слънцето се мъчеше да погледне над гората. Златото трептеше по наръбените му краища, но не топлеше. Облакът растеше като космато чудовище и го затуляше.
Тогава Великанът се изправи пред глухата пещера, разпери ръце, отвори големите си очи, развя сивите си коси и задуха с най-студения си дъх:
— Фюууу-хууууу-хууу-ууу…
Цялата черна гора се залюля, замята, забуча. В доловете зашумяха листа, дигнаха се като птичета в небето. Мъховете затрепераха. Засвириха с тънки свирки сините скали от върховете. Заспалият таралеж, свит на кълбо до дънера на стария дъб, уплашено подаде муцуна, сви се от студ отново в бодлите си и се търкулна в дола. Катеричката, която се подаваше от хралупата на дъба, усети ледения дъх на вятъра и се скри в дупката си. Два големи черни орела се издигнаха до тъмния облак. Разпериха широко-широко крилете си, направиха голям кръг по небето и поведоха облака над почернялата гора.