Навремето бе водещ лектор във Факултета по херпетология на Университета на Флорида, смятан за най-добрия по рода си в Америка. Нейна специалност бяха алигаторите и работеше предимно в опитното поле на университета в Евърглейдс.
Но вече не.
Освен доктората си по херпетология бе дипломиран ветеринар и сега работеше колкото се може по-далеч от алигатори, в клиниката на зоопарка на Сан Франциско.
Затова се изненада, когато някогашният ѝ шеф от „Нашънъл Джеографик” Дон Гроувър ѝ се обади и я попита дали би отишла в Китай да напише материал за някаква голяма нова зоологическа градина.
– Не, благодаря – отвърна Си Джей.
– Те поемат всички разходи. Частен самолет. Скъп хотел.
– Подобни неща не ме впечатляват, Дон.
– Китайците питаха конкретно за теб.
Това я спря.
– Сериозно?
– Чели са нещата ти. Подготвили са си домашното. Споменаха статиите ти в „Нейчър” за ловните навици на соленоводните крокодили и документалния ви филм с Бил Линч за „Нашънъл Джеографик” за общуването между алигаторите. Китайците поканили първо Линч да пише за въпросния зоопарк, но той загинал при самолетна катастрофа. Сега искат теб.
Си Джей се натъжи от новината за смъртта на Бил. Той я бе научил на всичко, което знаеше, и я бе умолявал да не напуска университета след инцидента.
– Освен това знаят, че знаеш мандарин – каза Гроувър. – А това е голям плюс.
Това беше идея на бащата на Си Джей. Когато с Хамиш бяха малки, баща им, скромен застрахователен агент с неутолимо любопитство и склонност да мъкне децата си по къмпинги и трудни преходи, бе настоял да започнат уроци по мандарин. „Бъдещето на света е Китай, деца – казваше той. – Така че трябва да знаете езика им”. Съветът беше добър. Баща им не беше богат или прочут, но в това отношение бе изпреварил времето си. Колкото до преходите и къмпирането, той винаги отвръщаше на хленченето и протестите им с: „Така се изгражда характер, деца”.
– И снимки ли? – попита Си Джей.
– Пълна програма. Хайде, направи го заради мен. Китайските власти ще ми платят царски за това. Парите ще покрият сметките ми за пет години напред, а твоите – за десет.
– Искам да взема свой фотограф – заяви Си Джей.
– Кой?
– Хамиш.
– По дяволите, Си Джей. Само да не ми се наложи да го измъквам от затвора, задето е обезчестил дъщерята на някой министър...
– Или той, или не тръгвам, Дон.
– Добре, добре. Можеш да вземеш тъпия си брат. Да се обадя ли на китайците и да им кажа, че си съгласна?
– Добре. Съгласна съм.
И тъй седмица по-късно Си Джей и брат ѝ се качиха на частния самолет и отлетяха за Китай.
В девет сутринта Си Джей и Хамиш слязоха във фоайето на хотела. На и лимузината ги очакваха. На отново беше с безупречния си тъмносин костюм и слушалката отново си беше на ухото ѝ.
Си Джей бе облякла стандартното си работно облекло – туристически обувки, широки жълто-кафяви панталони, черна тениска на „Сан Франциско Джайънтс” и охлузено кафяво кожено яке. На врата ѝ на кожена каишка висеше дълъг седем и половина сантиметра зъб на соленоводен крокодил – подарък от наставника ѝ Бил Линч. Беше прибрала небрежно косата си на опашка. В края на краищата посещаваха просто зоологическа градина.
Наместиха се на задната седалка на лимузината. Целта им бе военновъздушна база на трийсетина километра от хотела.
Си Джей беше имунизирана от магиите на разкоша и гостоприемството, но това не се отнасяше за Хамиш. Брат ѝ седеше до нея и нагъваше не един, а цели два пакета картофен чипс.
– Представи си само, Катеричке – подметна и се ухили. – Безплатен минибар.
– Няма неща като безплатен обяд, Хамиш.
– Но има неща като безплатно возене със самолет, безплатни апартаменти в шестзвездни хотели и... – той хвърли потаен поглед към На отпред – безплатни тоалетни принадлежности.
Си Джей завъртя очи.
– Да не си откраднал шампоана на хотела?
– И балсама. – Хамиш беше с вечното си фотографско елече с безброй джобове и тениска с Боб Дилан. Вдигна капака на един джоб и показа шампоана и балсама. –”Молтън Браун”. Върхът.
– За какво ти е шампоан? И без това не се къпеш.
– Къпя се. – Хамиш помириса подмишниците си.
– Ти си пълен идиот.
– Не. Аз съм страхотен. – Хамиш се намести по-удобно и продължи да хрупа чипса.
Си Джей и Хамиш едва ли можеха да са по-различни – както по размери, така и по характер. Мечока и Катеричката, така ги наричаше майка им.