– ... Бях на Олимпийските игри в Пекин през две и осма. Невероятен спектакъл! Нещата тук се развиват толкова бързо. Ако правителството поиска да построи нова високоскоростна железница, тя се построява. Ако поиска нов град, новият град се появява. Всичко е толкова динамично... Китай е бъдещето и останалият свят е по-добре да свиква с това. Един от всеки петима жители на планетата е китаец...
Репортерката се усмихна широко, почти угоднически.
– Развълнувани ли сте от онова, което ще видите днес?
Улф се облегна назад и се усмихна.
– Не съм сигурен какво да мисля, тъй като още не зная какво точно ще видя. Ако Китай е преосмислил концепцията за зоопарк, за мен ще е много интересно да видя какво е направил. Не мога да си представя, че ще е малък. Чувствам се... как да се изразя... изключително заинтригуван.
Интервюто приключи и Си Джей и Хамиш влязоха в салона.
На ги представи на Улф, след което посочи другия мъж, който бе много по-млад.
– А това е господин Ейрън Пери, също от „Ню Йорк Таймс”, от електронния им отдел.
Ейрън Пери беше на около трийсет, с щръкнала черна коса, грижливо нагласена с помощта на много гел. Носеше скъпи очила с дебели рамки и дизайнерски костюм и имаше поведението на човек, който знае повече от всички. Беше се разположил удобно в креслото си. Си Джей не бе и чувала за него, но Хамиш явно беше.
– Ти си онзи тип от „Туитър”! – гръмогласно заяви брат ѝ. – Обожавам нещата ти, пич. Майната им на вестниците, научавам новините от твоите туитове.
– Благодаря. – Пери се усмихна едва-едва; явно беше твърде надут, за да приеме похвалата. Вдигна малък телефон „Самсунг”. – Офисът ми. Само че не и днес.
– Защо не? – попита Си Джей.
– Целта ни е секретен обект – отвърна На. – Той е покрит от електронна заглушаваща система, която блокира всички входящи и изходящи телефонни сигнали.
– А затъмнените прозорци? – попита Хамиш. – Не искате да видим накъде пътуваме ли?
– Моля да ни простите, но местоположението на зоологическата градина е строго пазена тайна, поне засега – каза На. – Налага се да прекъснем не само телефоните, но и видимостта. Ще разберете, когато пристигнем. Много съжалявам.
Затъмненият самолет не отлетя веднага. Оказа се, че очакват още двама пътници.
Междувременно репортерката се обърна към Си Джей.
– Доктор Камерън? Доктор Касандра Камерън от зоопарка на Сан Франциско? Аз съм Син Сили от Китайската централна телевизия. Мога ли да ви интервюирам?
– Разбира се – отвърна Си Джей.
Репортерката я огледа набързо от глава до пети и погледът ѝ се спря само за миг върху белезите по лявата ѝ буза. Преценката ѝ не можеше да се нарече приятна.
Когато интервюто започна, угодническите усмивки отпреди малко ги нямаше.
– Вие сте експерт по влечугите, нали, доктор Камерън? – попита Син.
– Да.
– Един от световните специалисти по големи влечуги – нилския крокодил, австралийския соленоводен крокодил и американските и китайски алигатори.
– Точно така – отвърна Си Джей.
– Не за дълго – отсечено каза Син.
Даде знак на оператора да спре снимките, усмихна се някак странно на Си Джей и ѝ обърна гръб.
Си Джей я гледаше озадачено как се отдалечава.
В същия момент до самолета им спря друг, по-малък и много по-стар „Гълфстрийм”.
Си Джей надникна през вратата и видя върху корпуса му американския флаг и думите ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА САЩ.
От самолета слязоха двама мъже с костюми и тръгнаха към стълбите.
По-високият и по-възрастният (със съвършен сив костюм, съвършено сребриста коса, съвършен слънчев загар и съвършени зъби) влезе в самолета, сякаш го притежаваше, и се усмихна широко на всички със заучената усмивка на професионален политик.
– Извинете, че ви накарахме да чакате, приятели – каза с тексаски акцент. Си Джей забеляза, че е обут в скъпи каубойски ботуши. – Аз съм Кърк Сайм, американският посланик в Китай. Току-що долетях от Пекин. Президентът ме задържа на телефона. Нали знаете как е, когато шефът те търси. Трябва да отговориш. – Посочи спътника си. – Това е Грег Джонсън, мой пръв помощник от посолството в Пекин.
Джонсън бе по-млада и по-компактна версия на Сайм – на около четирийсет, с късо подстригана прошарена коса и будни тъмни очи. На Си Джей ѝ се стори, че се държи малко странно – напрегнат, присвит, като атлет, който се чувства неудобно в костюм. Не носеше каубойски ботуши като шефа си, а обикновени туристически обувки.
След като всички бяха налице, стълбата се прибра и самолетът пое към края на пистата.