Благодарение на безжичния интернет в кафенето на медицинската библиотека два обяда време се оказаха достатъчни, за да направя проучвания и да се подготвя за лекцията по синдрома на Аспергер, без да жертвам доброто хранене. Нямах познания за заболяванията в спектъра на аутизма, тъй като бяха извън специалността ми. Темата бе очарователна. Струваше ми се подходящо да се съсредоточа върху генетичните аспекти на синдрома, които можеха да се окажат непознати за аудиторията ми. Повечето болести имат причинители в нашата ДНК, макар в много от случаите още да не сме ги открили. Занимавах се основно с генетичното предразположение към цироза на черния дроб. По-голямата част от работното ми време бе посветена на това да напивам мишки.
Естествено, книгите и научните доклади описваха симптомите на синдрома на Аспергер и аз стигнах до междинния извод, че повечето от тях са просто вариации на функциите на човешкия мозък, които неправилно са категоризирани като болестни, защото не отговарят на обществените норми — създадени и наложени обществени норми — отразяващи най-често срещаните човешки конфигурации, а не пълната им гама.
Лекцията бе насрочена за 19 часа в училище в сърцето на предградията. Прецених, че пътят до там ще ми отнеме дванайсет минути, оставих и три минути да си включа компютъра и да го свържа с проектора.
Пристигнах точно в 18.57, след като бях пуснал Ева, чистачката с късата пола, в апартамента си двайсет и седем минути по-рано. Край вратата и в предната част на стаята се навъртаха около двайсет и пет души, но веднага познах Джули, организаторката, по описанието на Джийн: „руса с големи цици“. Всъщност гърдите й имаха отклонение не повече от номер и половина от обичайния за телесното й тегло и едва ли заслужаваха да бъдат определени като отличителен белег. Беше по-скоро въпрос на повдигане и разголване в резултат на избора й на облекло, който изглеждаше напълно практичен за гореща януарска вечер.
Може би отделих прекалено много време, за да потвърдя самоличността й, защото тя ме погледна странно.
— Вие трябва да сте Джули — казах.
— С какво мога да ви помогна?
Добре Практична личност.
— Упътете ме към кабела на видеопроектора. Моля.
— О — каза тя. — Вие трябва да сте професор Тилмън. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.
Тя протегна длан, но аз махнах с ръка и отказах да я поема.
— Кабелът на видеопроектора, моля. Вече е 18.58.
— Отпуснете се — каза тя. — Никога не започваме преди 19.15. Искате ли кафе?
Защо хората ценят времето на другите толкова малко? Сега ще трябва да проведем неизбежния светски разговор. Можех да си остана още петнайсет минути у дома и да тренирам айкидо.
До този момент бях съсредоточен върху Джули и екрана в предната част на стаята. Но се огледах и осъзнах, че не съм забелязал още деветнайсет души. Бяха деца, основно момчета, и седяха на чиновете. Вероятно това бяха жертвите на синдрома на Аспергер. Почти цялата литература бе посветена на деца.
Въпреки заболяването си те оползотворяваха времето по-добре от родителите си, които бъбреха безцелно. Повечето работеха на преносими електронни устройства. Предположих, че са на възраст между осем и тринайсет години. Надявах се да са внимавали в часовете по естествени науки, тъй като това, за което смятах да говоря, предполагаше работни познания по органична химия и структурата на ДНК.
Усетих се, че не съм отговорил на въпроса за кафето.
— Не.
За нещастие заради закъснението ми Джули бе забравила въпроса.
— Без кафе — обясних аз. — Никога не пия кафе след 15.48. Вреди на съня. Кофеинът има полуразпад от три до четири часа, затова е безотговорно да се предлага кафе в 19 часа, освен ако някой не е планирал да будува след полунощ. Което няма да му позволи да се наспи, ако ходи на работа като повечето хора. — Опитвах се да уплътня времето за чакане, като давам практични съвети, но изглежда тя предпочиташе да си говорим за глупости.
— Джийн добре ли е? — попита. Очевидно това бе вариация на най-често срещания от всички клиширани въпроси „Как си?“.
— Добре е, благодаря — отвърнах, като приспособих конвенционалния отговор към трето лице единствено число.
— О, мислех, че е болен.
— Джийн е в отлично здраве, като изключим, че е шест килограма над нормата. Сутринта ходихме да тичаме. Тази вечер има среща и няма да може да отиде на нея, ако е болен.