Айрис Йохансен
Великолепният негодник
1.
29 януари, 1587 година
Шефийлд, Англия
Морска сирено!
Кейт скочи в леглото си, а гърдите й бурно се надигаха и спускаха, докато се опитваше да овладее обземащата я паника.
Дали бе извикала на глас? Мили боже, дано не е било така! И все пак усещаше в гърлото си някакво парене, което й подсказваше, че се е издала.
Тя се примъкна назад и опря гръб на таблата на леглото, изтри сълзете от очите си и прикова, изпълнен със страх, поглед във вратата.
Ако е извикала, те скоро ще дойдат. Първо ще чуе стъпките им, а после вратата ще се отвори…
Все още никакъв звук. Може би не е извикала на глас, а ако го е сторила, може пък и да не ги е събудила. Може би Бог ще е милостив и ще я оставят на…
Стъпки.
Ужасът я стегна в лапите си и тя затвори очи. Опита се да събере кураж, за да го надмогне. Няма да им позволи да видят слабостта й, яростно се зарече тя. Те никога не биха си го признали, но тя много добре знаеше колко им е приятно да я виждат уплашена. Това бе просто още едно оръжие в битката им срещу нея. Обикновено не й липсваше сила, но след кошмара винаги се чувстваше толкова изплашена и изгубена, че…
— Ах, дете мое! Отново онзи сън, нали?
Клепките й трепнаха и се отвориха и тя видя Себастиан Ландфийлд, застанал на вратата, осветен от единствената свещ, която носеше закрепена в калаен свещник. Дългата нощна риза и овехтелият сив халат плътно обвиваха тънкото му тяло, като му придаваха почти крехък вид. Разрошената бяла коса образуваше нещо като сияен ореол около набразденото му лице, а сивите очи блестяха някак влажно, докато я гледаше.
— Молех се кошмарът да не те споходи отново. Толкова ме боли, когато те виждам да страдаш.
— Аз не страдам. — Кейт не можа да сдържи бунтовните нотки в гласа си, макар да знаеше, че скъпо ще заплати за тях.
Той пристъпи напред, застана до леглото й и постави свещта на нощното шкафче.
— Как можеш да твърдиш подобно нещо, когато ни събуди с изтерзания си вик? — Той протегна ръка и леко докосна една къдрица коса, паднала на челото й. — И виж, докато си се мятала в мъките си, косата ти се е освободила от нощната шапчица.
По дяволите, не биваше да забравя да сложи това чудо на главата си. Сега внимателно се сдържа да не погледне виновно към омразната нощна шапчица, която бе захвърлила с отвращение на масичката до леглото си, преди да заспи.
Погледът на Себастиан се премести върху шапчицата.
— Изглежда ми прекалено неизмачкана, за да е претърпяла подобно изпитание, не мислиш ли? — Той отново я погледна. — Но аз зная, че ти не би сторила подобно нещо: — да не ме послушаш и да оставиш косата си разпусната. Напоследък се държиш добре.
Тя побърза да смени темата.
— Простете, че ви обезпокоих, сър. Не бих…
— Онова, което е мой дълг, не може да се нарече ненужно безпокойство — прекъсна я той. — То е волята Божия.
Пръстите му проследиха следата от сълзи по бузата й.
— Макар че Марта не бе особено доволна, че нарушаваш почивката й.
Щеше й се той да не докосва бузата й с тези дълги студени пръсти. Напоследък сякаш я докосваше повече от обикновено. Тя извърна глава, за да избегне допира.
— Ще й се извиня. Къде е тя?
— Ще дойде скоро. — Той тъжно се усмихна. — И мисля, че ти знаеш къде се наложи да я пратя.
До най-горното чекмедже на шкафа долу, в кухнята.
Кейт потръпна, когато си представи как набитата жена на Себастиан слиза надолу по стълбите с жестока, доволна усмивка на устните си.
— Марта смята, че вече си прекалено голяма, за да продължаваш да имаш подобни сънища. — Тихо рече Себастиан. — Тя мисли, че всичко е просто преструвка, че ни будиш ей така, да ни правиш напук.
Тя го погледна объркано.
— Защо ще правя подобно глупаво нещо?
— О, аз не смятам, че би го сторила. Марта не разбира добре хората — ръката му се плъзна надолу, за да погали шията й. — А и шестнайсет години не са чак толкова зряла възраст. Все още има време да те пречистим и оформим. А сега, кажи ми, защо, мислиш, те споходи тази нощ сънят?
Кейт не отговори.
— Мълчиш? Кротостта е добродетел, но не вярвам, че безмълвието ти се дължи на кротост. Разкажи ми за съня. Същият ли беше?
Той отлично знаеше, че кошмарът всеки път е един и същ. Тя се бе проклинала хиляди пъти, задето му разказа за морската сирена, но пък и самата тя бе още дете, когато всичко започна. Не предполагаше какво оръжие ще се превърне то в ръцете му.
— Разкажи ми — повтори той тихо. — Знаеш, че правим всичко за твое добро. Признай греха си, дете мое.
Би могла да го излъже и да му каже, че сънят не е бил за морската сирена. Дори можеше и да й повярва.