Норууд, непривикнал на разговори с продължителност по-голяма от три изречения, мъдро не попита откъде Нейна светлост знае толкова много за темперамента на Негова светлост.
— Както и да е, аз много се насладих на нашия непринуден разговор — продължи Ема. — Защо не отидем да се заемем с това счетоводство? Много бих се радвала да науча как сте го правили досега.
Норууд отведе Ема до малък кабинет близо до кухните. Отне й само няколко минути да разбере, че макар Норууд да е бил изключително точен в изчисленията си, бе използвал най-сложната счетоводна схема, която някога бе виждала. След като му благодари многократно за отличната работа, която е свършил, Ема бързо атакува книгите, внимателно изучавайки всички сметки, така че да може да разбере най-ефективния начин да следи разходите. Преди да успее да го направи, обаче, бе станало почти един часа и тя забърза към главната зала, където щеше да се срещне с Алекс за пикника им.
— Наистина не мога да остана дълго — каза тя без предисловия. — Норууд е много мил, но е направил голяма бъркотия с книгите и аз съм нетърпелива да се заема с тях.
Алекс се усмихна, доволен от интереса й към дома му.
— Мислех си днес да отидем до горичката от другата страна на потока.
Ема се намръщи.
— Ще ни отнеме поне двадесет минути да стигнем дотам и още двадесет на връщане. Наистина не мога да отделя толкова много време, ако искаме да отидем на езда в четири часа. Защо просто не хапнем навън в някой от дворовете?
— Надявах се на по-уединено място.
Страните на Ема станаха яркочервени.
— Сигурна съм, че това ще бъде, хмм, интересно, но аз наистина искам да се заема с книгите.
Алекс въздъхна примирено, когато се обърна, отправяйки се към вратата, която водеше към северния двор.
— Трябва да направим нещо относно този страх от дневна светлина, който имаш — каза той. — Хората могат да правят бебета и когато слънцето грее, нали знаеш.
Ема не мислеше, че е възможно, но лицето й стана дори още по-червено.
— Просто има нещо в това да свалиш всичките дрехи на някого в средата на… Ох, не знам!
— Това ли е проблемът? — попита Алекс меко с дяволски блясък в очите. — Е, със сигурност не е необходимо да сваляш всички дрехи на някого, въпреки че би било доста забавно.
След пикника Ема се завърна към счетоводните задължения, които в крайна сметка се оказа, че изискваха далеч по-малко време, отколкото тя предполагаше първоначално.
Обаче, когато приключи с работата, осъзна, че макар да трябваше често да записва данни в книжата, наистина нямаше никаква нужда да изчислява сметките повече от веднъж месечно. Ема въздъхна. Е, сега й оставаше да се тревожи само с какво ще се занимава в следващите тридесет дни от месеца. Февруари щеше да бъде благословия, предположи тя.
Все пак не искаше да се оплаква на Алекс. Той беше много зает човек, твърде зает, за да прекарва всяка минута от деня в опит да забавлява съпругата си. Освен това тя не искаше да оставя у него впечатлението, че се чувства нещастна в брака им. Така тя реши да последва примера на Бел и да поеме по пътя на интелектуалното усъвършенстване, затова на следващия ден се изкачи на дървената стълба в библиотеката и извади издание на „Всичко е добре, когато свършва добре“.
Три дни по-късно тя беше стигнала до „Цимбелин“6 и освен това беше убедена, че вече се нуждае от очила. Шекспир беше много добър, но не и в размер на повече от две пиеси на ден. Потривайки очите си, тя остави книгата, насочи се към кабинета на Алекс и енергично почука на вратата.
— Влез.
Ема влезе и затвори вратата след себе си. Алекс беше в обичайното си положение, седейки зад огромното бюро с куп документи в ръка.
— Нещо ново за захарната плантация? — поинтересува се учтиво тя.
— Какво? О, не, това са сметки за няколко земи, които притежавам в Йоркшир. Какво те води насам този следобед?
Ема си пое дълбоко дъх.
— Е, работата е там, Алекс, че съм отегчена.
Той премигна.
— Какво?
— Не от теб — побърза да допълни Ема. — Но ти винаги си толкова ангажиран през по-голямата част от деня и за мен наистина се превърна в голямо предизвикателство да се опитвам да бъда заета.
— Разбирам. — Той се облегна назад в стола си, изражението му бе някак объркано. — Ами счетоводството, което ти дадох?
— Всичко това е много интересно — отговори Ема — и ме научи на доста неща за Уестънбърт, но наистина не е необходимо да изчислявам сметките повече от веднъж месечно.