— Точно това е проблемът — реши изведнъж Ема.
Алекс повдигна вежди въпросително.
Ема не бе разубедена.
— Вие решихте, че нямаме проблеми и voila4 — няма такива. А ако аз мисля, че имаме?
— Но ти току-що каза, че нямаме никакви проблеми.
— Не съм казала такова нещо. Казах, че не съм сигурна какъв е проблемът. А сега знам. Това урежда всичко. Имаме проблем.
Ема отбеляза изявлението си, като се изправи от канапето и се премести на близкия стол.
— Какъв е проблемът?
Тя скръсти ръце.
— Вие сте твърде деспотичен.
— О, наистина ли?
— Наистина.
— Е, просто се случва така, че ти се нуждаеш от някой, който да те командва. Виж какво ти се случи, когато се остави на собствените си решения… намерих те в безсъзнание на улицата.
— Не мога да повярвам, че имате куража да ми кажете това. — Ядоса се Ема, изправи се и започна да крачи по пода. — Бях в безсъзнание на улицата, защото спасих живота на племенника ви. Предпочитате да бях оставила да го прегазят?
— Забрави за това — изръмжа Алекс, неспособен да повярва в собствената си глупост. — Лош пример.
— И още нещо, не се нуждая от някого, който да ме командва — заяви Ема категорично, водена от чиста ярост. — Напълно съм в състояние да се грижа за себе си. Това, от което се нуждаете вие, е силен ритник, който да ви напомни, че не сте Бог.
— Ема?
— О, замълчете. Не искам да разговарям повече с вас. Вероятно просто ще се смеете любезно и ще ме съблазнявате с поредния сексуален намек. Честно казано, не се нуждая от това в момента.
— Ема?
— Какво? — каза тя рязко, обръщайки се към него.
— Просто щях да отбележа, че не помня да съм имал подобен бурен спор с жена в рамките на двадесет и четири часа, след като съм я срещнал. — Алекс поглади брадичката си замислено, учуден от дълбочината на емоционалните реакции помежду им. — Всъщност не мисля, че съм спорил така с жена през целия си живот.
Ема изглеждаше далечна, когато му отговори.
— Да не се опитвате да ме обидите?
— Не — започна Алекс бавно, сякаш се опитваше да реши проблема в главата си, докато говори. — Не, нямам такова намерение. Всъщност, мисля, че ти направих комплимент.
Ема погледна към него. Изражението й отразяваше объркването, което почувства. Той все още разтриваше челюстта си, а очите му се стесниха замислено. Изтече една дълга минута и Ема успя да различи богатата палитра от емоции, която премина по лицето му. От време на време започваше да казва нещо и спираше, сякаш предлагаше ново решение на себе си.
— Знаеш ли какво мисля, че означава това? — попита накрая той. Думите му бяха тихи и добре обмислени. — Мисля, че ще бъдем приятели.
— Какво?
— Това е една необикновена мисъл всъщност. Приятел с една жена.
— Не се престаравайте.
— Не, наистина го мисля. Помисли за минута, Ема. Ние непрекъснато се караме, но, честно казано, аз се забавлявах през последните двадесет и четири часа така, както не съм се забавлявал от години.
Ема просто се загледа в него, напълно неспособна да измисли подходящ отговор на такова изявление. Алекс продължи.
— Мисля, че те харесвам, мис Ема Дънстър. Разбира се, също така те желая. Това трябва да е съвсем очевидно за теб. Господ знае, че е болезнено очевидно за мен. Но аз наистина много те харесвам. Ти си чудесен човек.
— Чудесен човек? — приглушено попита тя.
— И съм на мнение, че ако се замислиш, ще осъзнаеш, че ти също ме харесваш. Кога за последен път се забавлява толкова много?
Ема отвори уста, но не можа да отговори. Алекс се усмихна многозначително.
— Харесваш ме. Знам, че е така.
Ема най-накрая се засмя, неспособна да повярва на дързостта му, но въпреки това му се възхищаваше.
— Да, предполагам, че е така.
Този път усмивката на Алекс бе ослепителна.
— Е, тогава предполагам, че сме приятели.
— Смятам, че да.
Ема не бе съвсем сигурна откъде се появи това примирие, но реши да не повдига въпроса. Въпреки личната си по-добра преценка, знаеше, че Алекс е прав — тя го харесваше. Той беше абсолютно скандален и доста властен, но тя просто не можеше да откаже неговата компания, дори когато прекарваха половината си време заедно във викове един към друг.