— Водата не изглежда особено чиста — каза тя, сбръчквайки нос.
— И миризмата не е никак приятна.
— Добре — започна тя. — Предполагам, че сега трябва да ти благодаря.
— Това би било едно възхитително разнообразие — каза той с усмивка.
Тя не му обърна внимание.
— Струва ми се, че оттук нататък трябва да внимавам къде стъпвам.
— Може би ще ми позволиш да те придружа?
Тя се усмихна лъчезарно.
— Разбира се.
Ема хвана Алекс под ръка, докато извървяха краткото разстояние до конюшните. Когато пристигнаха, бяха посрещнати от коняря, който водеше два коня.
— Мисис Гуд изпрати храна за пикник, Ваша светлост. Оставих я ето там на пейката. — Конярят подаде юздите на Алекс.
— Отлично — отвърна Алекс. — Благодаря, че приготви конете за толкова кратко време.
Конярят засия.
— Не беше проблем, Ваша светлост, никакъв проблем — каза той, пристъпвайки от крак на крак.
Алекс изведе конете навън.
— Ето, любов моя — каза той, подавайки юздите на буйната червеникавокафява кобила на Ема.
— О, прекрасна е — въздъхна Ема и погали лъскавата грива на кобилата. — Как се казва?
— Далила.
— Това е насърчително — измърмори тя. — Предполагам, че твоя се казва Самсон5.
— Не, за бога! — отвърна Алекс. — Това може да се окаже доста опасно.
Ема го погледна подозрително, чудейки се дали той не говори за нещо по-различно от конете, и реши да не казва нищо повече.
Алекс бързо взе храната, която икономката му бе сложила в една торба за тях, а после те възседнаха конете и потеглиха.
Първоначално яздиха в тръст и се движеха бавно, тъй като Ема жадно поглъщаше всяка картина от пейзажа. Уестънбърт имаше плодородни земи с богати зелени хълмове, обсипани с бледорозови и бели диви цветя. Въпреки че доста голяма част от имението бе отделена за посеви в продължение на няколко века, широките полета, които непосредствено заобикаляха къщата, бяха оставени незасяти, така че семейството можеше да се наслаждава на всички предимства на провинцията в относително уединение. Поляната, през която яздеха, не бе много залесена, макар че имаше няколко големи дъба, за които Ема бе убедена, че бяха идеални за катерене. Усмихвайки се със задоволство, тя пое дълбоко дъх от свежия селски въздух.
Алекс се усмихна на звучната й въздишка.
— Тук е различно, нали?
— Ммм? — Ема бе твърде доволна, за да формулира цяло изречение.
— Въздухът. По-чист е. Почти вкусен.
Тя кимна.
— Имам чувството, че с всяко вдишване се пречиствам и отмивам лондонската мръсотия от себе си. Не мисля, че осъзнавах колко много ми липсва провинцията, докато не дойдохме тук.
— И аз се чувствам по същия начин всеки път, когато успея да избягам от града — съгласи се Алекс с усмивка, — но след няколкоседмичен престой откривам, че съм отегчен почти до състояние на сълзи.
— Може би — каза смело Ема — не си имал подходяща компания.
Алекс се обърна към нея и спря коня си, докато я наблюдаваше внимателно. Ема също спря коня си и отвърна на погледа му. След няколко дълги мига Алекс най-после наруши тишината.
— Може би — каза той толкова тихо, че Ема едва го чу. Той откъсна поглед от нея и погледна право напред, поставяйки ръка над очите си, за да се предпази от слънцето. — Виждаш ли онова дърво отпред? — попита той. — Горе на хълма?
— Това с цветчетата в прасковен цвят?
Алекс кимна отсечено.
— Да. Ще се надпреварваме дотам. Дори ще ти дам преднина, тъй като си в капана на това зловещо изобретение, което наричат дамско седло.
Ема не каза нито дума. Нито пък изчака Алекс да извика „начало“. Просто потегли с невиждана скорост. Когато стигна до финалната линия (или по-точно — финалното дърво) малко преди Алекс, тя се смееше от удоволствие заради победата в тази надпревара и от възхитителното чувство на пълна свобода, което я изпълваше. Косата й се бе разпиляла и тя я разпусна изцяло, когато несъзнателно тръсна глава. Огнените къдрици се спуснаха ефирно по гърба й.
Алекс се пребори с порива да се остави да бъде завладян от съблазнителните й движения.
— Можеше да изчакаш надбягването да започне — каза той със снизходителна усмивка.
— Да, но тогава навярно нямаше да спечеля.
— Смисълът на надбягването с коне е в това да победи най-добрият ездач.
— Смисълът на надбягването с коне — повтори Ема — е в това да победи най-находчивият ездач.
5
Според легендата той притежавал невероятна сила, която вдъхвала страх у враговете му, наричани филистимци. След като не успели да го победят в сражение, те подкупили любимата на Самсон — Далила, за да научат тайната на силата му, която се криела в дългите му коси, сплетени в седем плитки. Далила приспала на коленете си Самсон и повикала човек, който го подстригал. Така Самсон загубил мощта си и попаднал в ръцете на филистимците. — Б.пр.