Станалото трябва да се припише на една щастлива случайност, но Велизарий напълно я заслужаваше при стеклите се обстоятелства. Нарзес едва ли би се съгласил с това. И наистина, когато вестта за нашата победа стигнала до Ариминий, той бил обхванат от такава завист, че дни наред не сядал на общата трапеза от страх да не издаде истинските си чувства и по този начин да се покаже нелоялен към императора. Между другото Нарзес носеше винаги със себе си в позлатено ковчеже една стъклена статуйка на Дева Мария, към която прибягваше преди да предприеме някоя важна стъпка. Често пъти казваше на приближените си: „Света Богородица ме предупреди да не обръщам внимание на предложения от тебе план“ или: „Света Богородица е съгласна с мен, че изложеният от мен замисъл е съвсем правилен.“ В този случай светата Дева не му бе подшушнала нищо. А спокойно би могла да го уведоми, че изворът в Урбинум изведнъж ще секне и гарнизонът ще се предаде от жажда, с което щеше да му спести изпадането в това глупаво положение.
Всъщност, докато копаел обичайния ров около своя стан, Нарзес случайно се натъкнал на воден извор и по съвет на Йоан Кървавия уловил бликналата вода в улеи за напояване на конете, както някога бе постъпил самият Велизарий в Капудия. Отвеждането на изворната вода се бе оказало най-неочаквано причина за секването на градския извор. Иронията бе там, че именно на Нарзес се падаше заслугата за превземането на Урбинум, но той изобщо не разбра това! Като върнахме водата в старото й русло, ние отново утолихме жаждата в Урбинум. Тайната бе поверена единствено на мен и на още двама домашни слуги, по занаят зидари, които ме придружиха до изоставения лагер и направиха необходимото под мое ръководство. Имахме заповед да скрием отново извора под голяма купчина камъни, защото някой ден можеше да се наложи Велизарий да защищава Урбинум от вражески атаки.
Сетих се пак за девиза „Бедност и търпение“, изписан на тасчето на Свети Вартимей, което Юстиниан бе подарил на Велизарий, а Велизарий от своя страна зае на монасите. Нашите сили бяха намалени още повече поради необходимостта да изпратим Мартин начело на хиляда души да освободи Медиолан. Велизарий, неизменно придружаван от господарката Антонина, обсади Волзиний Ветерес, разчитайки единствено на осемстотинте обучени войници, които му бяха останали, и на известен брой италийски новобранци. Градът се намираше много близо до Рим и не биваше да се оставя в ръцете на готите.
Мартин не беше герой. Когато стигнал до десния бряг на река Падус, той се уплашил да мине оттатък с една тъй малочислена армия срещу предвожданите от Урия бургунди и готи, наброяващи не по-малко от седемдесет хиляди души. Улиарис, който беше заедно с Мартин и командуваше половин ескадрон от личната конница, се съгласил с него, че рискът е неприемливо голям. Префектът на Медиолан изпратил при Мартин вестоносец (пратеникът се промъкнал предрешен през линията на готите и преплувал реката) с молба за незабавни подкрепления. Медиолан, град с триста хиляди жители — най-красивият и процъфтяващ в Италия след Рим, — бе изправен пред гладна смърт. „Доведени сме до положението да ядем кучета, плъхове, мишки и съсели; съобщава се дори за няколко случая на канибализъм.“
Мартин започнал да извърта — нямал лодки, с които да превози припасите по реката. Задължил се обаче да вдигне обсадата до три седмици, ако градът издържи дотогава. На свой ред изпроводил пратеник до Велизарий, като му наредил да препуска денонощно. Велизарий бе замолен да му прати Йоан Кървавия от Емилия, на запад по долината на река Падус. „С помощта на Йоан — пишеше Мартин — ще успеем може би да спасим Медиолан.“
Тогава Велизарий изпрати бързо съобщение до Йоан Кървавия, в което го информираше за бедственото положение на медиоланци и му заповядваше да се присъедини към Мартин и заедно да освободят града.
Йоан Кървавия отговори с категоричен отказ — приемал заповеди единствено от Нарзес. Накрая цинично добавяше: „Значи миланци ядат съсели? Чел съм в «Естествената история» на знаменития Плиний35, че цензорът Катон забранил на древните римляни да се хранят с тези малки твари, понеже те били прекалено изтънчен деликатес за една трапеза.“
35
Обширно произведение на Гай Плиний Стари, включващо в себе си познания по история, география, зоология и т.н., написано в 37 книги. — Б.пр.