Йоан Арменеца напредваше начело на авангарда и на трети юли по пладне, след един завой на пътя недалеч от Десетия милиарий, се натъкнал на сто добре екипирани вандалски конници, спрели нехайно пред пощенската станция. Хората на Йоан, яздещи в колона, не могли да се разгърнат — поради теснината, през която минава тук пътят. Нямали възможност да пуснат в употреба лъковете си, затова колоната се хвърлила в атака с копията. Вандалите се строили бързо и посрещнали нападението. В последвалата схватка паднали дванайсет от нашите бойци, но тогава Йоан Арменеца извадил едно тежко метателно копие от щита си и ударил с него в упор техния предводител — красив младеж с позлатени доспехи. Копието пронизало челото му и той се свлякъл мъртъв от коня, вандалите веднага се пръснали с викове на ужас, а нашите се впуснали да ги преследват. Все повече вандали, яздещи в спокоен тръс на групи по двайсет-трийсет души, се присъединявали към панически бягащите, също както търкулналата се по склона снежна топка събира нов сняг и нараства до чудовищни размери. Нашите конници ги преследвали с дълги и къси копия и стрели, като ги избивали методично и не им давали възможност да прегрупират силите си, изтласквайки ги от теснината.
В ширналата се оттатък равнина нашите успели вече да се разгърнат и клането станало още по-ожесточено. Йоан Арменеца изтласкал вандалите чак до стените на Картаген и съдейки по труповете, пръснати из цялата равнина в продължение на десет мили, човек би могъл да помисли, че това е работа на двайсетхилядна армия, а не на половин ескадрон.
Междувременно силите на крал Гелимер и на неговия племенник се срещнали при Десетия милиарий. На едно равно място, някогашно солено езеро, племенникът имал злочестината да се натъкне внезапно на масагетските хуни. Той ги превъзхождал числено с три хиляди срещу шестстотин, но странният вид на тези мъже с хлътнали очи и дълги коси (които, не бива да забравяме, живееха на една година път от Картаген и никога преди не са били виждани на африканска земя) изплашил суеверните вандали, а неочакваният, убийствен дъжд от стрели бил просто ужасяващ. Те побягнали вкупом, без изобщо да се отбраняват, и били изклани почти до крак. Що се отнася до Гелимер, той не знаел нищо за съдбата на своя племенник и бил загубил от очи ариергарда на Велизарий поради хълмистия терен. Велизарий бе вече научил, че Йоан Арменеца е очистил теснината от неприятеля, но не бе получил други известия от него и се страхуваше, че може да е попаднал в засада и да се нуждае от помощ. Като остави пехотата под прикритието на оградата от колове, той нареди на херулите, намиращи се под командата на кръвния му брат Фарас, и на един ескадрон тракийски готи да препуснат напред в галоп и да разузнаят. Велизарий ги последва на по-бавен ход с основната конна армия.
По това време крал Гелимер бе близо до Десетия милиарий, начело на трийсет хиляди конници. В лагера командата бе поета от моята господарка, която организира защитата с голяма вещина — тя бе научила много от Велизарий, а нейното мъжество и приветливото й държане внушаваха голямо доверие у всички. Пълководческите й способности обаче не бяха поставени на сурово изпитание: Гелимер задмина укрепения ни лагер, без да го забележи, понеже се намираше зад един хълм. Той се разминал и с Велизарий, който се движеше по друг път.
Когато Фарас и тракийските готи стигнали до пощенската станция, където се бе състояла първата схватка, там царяло голямо възбуждение — хората били разбрали, че убитият вандал с позлатените доспехи е самият Аматас, братът на Гелимер.
Фарас и неговите херули се втурнали да търсят Йоан Арменеца. Едва потеглили, когато от юг се задал облак прах и един преден пост съобщил за приближаването на огромна вандалска конница — хората на крал Гелимер. Тракийските готи се опитали веднага да завземат хълма на входа на теснината, но вандалите скоро ги отблъснали благодарение на грамадното си числено превъзходство и те се оттеглили в галоп към главния ни корпус. Така крал Гелимер със своята пет пъти по-многобройна армия се оказа господар на лесно отбраняемия проход. Йоан Арменеца и Фарас бяха от едната страна, Велизарий — от другата, а корабите ни се намираха далеч от нас — битката изглеждаше напълно загубена.
В Константинопол има един площад, наречен Площад на братската любов, където на висок пиедестал е поставена красива скулптурна група в чест на братската привързаност между синовете на император Константин, но впоследствие единият от тях убил безмилостно другите двама. Изобщо сред гърците и другите обитатели на Средиземноморието истинската братска любов е толкова рядко явление (поради законите за наследство), че когато се прояви, дори ако става въпрос не за багренородни лица, наистина заслужава да бъде увековечена в мрамор. Та нали и най-старата поема на гръцки език „Дела и дни“ от Хезиод28 е била вдъхновена от една разпра с брат му! При германските племена обаче братската любов е правило, а не изключение и охолният живот на вандалите в Африка съвсем не бе отслабил тази тяхна черта. Затова, когато крал Гелимер стигнал следобед пощенската станция при Десетия милиарий и научил за смъртта на брат си Аматас, това било страшен удар за него. Той се отдал на варварска скръб и не бил в състояние да прояви интерес към тактическата ситуация: единствените му мисли били за гробници и погребални елегии.