А сега и бащата на Джъстин. Ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, след седмица вероятно нямаше да остане жив воин от клана Кинкейд.
Всичко й дойде прекалено много. За пръв път в живота си Джейми изпита желание да си поплаче.
— Ще отида да намеря Мери Катлийн — прошепна тя.
— Тя е с Елизабет. Тази нощ ще остане с Ангъс и Елизабет, Джейми.
— Защо?
— Не ме питай.
— Не е необходимо да ми отговаряш толкова рязко, Алек. Защо да не мога да взема нашата дъщеря? Искам да я подържа.
— Ще провалиш изненадата ми — меко рече той. Помисли си, че думите му ще и успокоят и се оказа напълно неподготвен за реакцията й. Очите й се напълниха със сълзи.
— Аз имах толкова прекрасна изненада за теб — проплака Джейми. — Всичко се провали.
Отец Мърдок се втурна към тях и несръчно я потупа по рамото.
— Стига, стига, момичето ми. Денят все още не е свършил. Кралят все още не е…
Може би в крайна сметка няма да дойде — обади се Гейвин, Той си помисли, че думите му ще зарадват господарката му, тъй като бе видял уплахата и притеснението й, когато разбра, че ще идва кралят на Шотландия.
— О, по дяволито! — извика Джейми. — Това ще съсипе всичко!
Алек тъкмо се канеше да й каже, че греши относно краля, когато тя отново се извърна към него:
— Къде е Едит? Искам да я помоля…
— Двете с Ани си опаковат багажа. Маркъс? По-добре върви и приготви и твоите вещи.
— Защо всички си опаковат вещите?
— Заминават.
— Къде отиват?
— Маркъс ще заведе Едит и Ани в имението на Брак. Те са далечни братовчеди — обясни Гейвин.
— На гости ли отиват? — отново попита Джейми и избърса очите си с края на съсипаната си дреха.
— Не — отвърна Алек. — Ще живеят със семейството на Брак.
— Защо? Не разбирам, Алек. Двете с Едит станахме добри приятелки. А пък Ани е сестра на Хелън. Не можеш да й обърнеш гръб и да я изоставиш. Няма ли да обмислиш още веднъж решението си?
— Не. — Лицето му придоби каменно изражение.
— Но ти ще се върнеш, нали? — обърна се Джейми към Маркъс.
Воинът бързо кимна.
— Сега смятам да вляза вътре. Алек, ако наредиш на някого да ме последва, ще го цапардосам с друга тояга. Искам няколко минути да остана сама.
Алек знаеше, че е безопасно. Кимна й в знак на съгласие. Ала нямаше защо да си нрави този труд, тъй като Джейми вече му бе обърнала гръб и се носеше към замъка.
— Има гости, които чакат в залата — извика той.
Вратата се затръшна и заглуши думите му. Алек въздъхна дълбоко. Обърна се към войниците и припряно започна да им дава нови нареждания. Бързаше, тъй като искаше да отиде при Джейми. Тя изглеждаше толкова мрачна и потисната. Сълзите в очите й му причиниха болка. Може би ако й нагласи отново плисетата на полата… А след това може би ще да склони отново да му каже, че го обича.
Когато затвори вратата зад гърба си, Джейми забеляза четирима огромни войника, които се мотаеха край входа на замъка. Цветовете на наметалата и карираните им поли показваха, че принадлежат на друг клан. Забеляза, че край камината стоеше пети войник. Видя го, когато той извика на останалите да се отдръпнат, за да мине тя. Джейми направи бърз поклон. Войникът й махна властно с ръка да приближи.
Сега не й се искаше да разговаря с когото и да било. Но все пак доброто възпитание изискваше поне да отиде да се представи.
Забърза надолу по стълбите, притискайки карирания плат към талията си. Смяташе да каже няколко любезни думи, сетне да се извини и да се оттегли колкото се може по-скоро. Тогава ще отиде в спалнята си и ще си поплаче на воля.
По-възрастният сивокос войник вече се бе настанил като у дома си. В едната си ръка държеше чаша вино, а в другата — голямо парче сирене.
Когато тя спря на около метър от него, войникът, който се бе облегнал на полицата на камината, се изправи. Джейми успя да изобрази някакво подобие на усмивка. При втория поклон обаче парчето кариран план се свлече на пода. Това вече преля чашата. По лицето й се застичаха сълзи и тя бързо грабна дрехата. Сигурно щеше да успее да се овладее, ако войникът не я гледаше с такова искрено съчувствие. На възраст беше колкото баща й, което още повече влошаваше нещата. Сега вече бе не само нещастна — сега я обзе и тъга по родния дом.
— Сигурно не може да е толкова ужасно, колкото изглежда — рече войникът.