— Хм — измърмори министърът на външните работи. — Какво мислиш за този план, Агнес?
— Всякакви действия, извършени в сътрудничество с правните органи на Италия, не биха влезли в конфликт с нашето законодателство — рече тя бързо и дори леко сърдито.
— Добре, ами тогава да видим какво ще ни отговорят от Италия. Бих искал да чуя и твоето мнение по тези въпроси, Лace — продължи министърът. Ларш Шелсон говореше от името на министър-председателя и следователно думата му бе важна.
— За момента не виждам друга възможност освен предложената от Агнес. Трябва да прехвърлим случая на италианските власти. В това число и самата улика, тоест писмото — отвърна Ларш Шелсон предпазливо. Тонът му даде ясно да се разбере, че е против всякакви авантюри в Палермо.
— Не е ли по-добре първо да оставим нашата полиция да разбере на кого принадлежи показалецът? — рече Сорман, също толкова предпазливо.
— Трябва да предадем случая на италианците час по-скоро — контрира го Ларш Шелсон бързо, сякаш бе доловил някакъв опит от страна на секретаря на Външно да заобиколи закона.
— Добре тогава. Ще свикам нова среща, когато разполагам с повече информация от италианска страна — рече външният министър, като едновременно с това се изправи и така закри неофициалното заседание.
Когато другите напуснаха кабинета му, той помоли Петер Сорман да остане и почти демонстративно затвори вратата зад гърба на — както изглежда — противниковия лагер.
— Страхливци! — изсъска той. — Става дума за човешки живот, а освен това тази година предстоят и избори. Не, не искам да ставам циничен.
— Но се държиш точно така — усмихна се Петер Сорман иронично. — Трябва да победим на всяка цена, знаеш го. Чудесно ще е да успеем да ги приберем живи и здрави вкъщи. Евентуален провал ще се окаже катастрофален и шансовете за още един мандат ще са 50 на 50.
— Може и така да е, но в момента нямаме нищо за губене. Видя ли данните от последното проучване от тази сутрин?
— Не, вече не следя подобни проучвания.
Седнаха мълчаливо. Външният министър пооправи малката сребърна рибка, която носеше на ревера на сакото си; той обожаваше спортния риболов и парадираше с този факт при всеки удобен случай, за да покаже близостта си до хората. След това звучно загриза една от канелените бисквити, които никой не докосна по време на срещата.
— Какво ще правим с мангизите?
— За какви пари става дума? — попита секретарят, макар отлично да знаеше отговора.
— Парите за откупа на двамата нещастници. Каква би била сумата, десет милиона крони?
— Вероятно повече.
— Не може повече, не разполагаме с толкова средства, освен това сме длъжни да отчитаме всички разходи. И в министерство на отбраната ли е така?
— Да, по принцип. Те, разбира се, разполагат и с няколко фонда за финансиране на разузнаването и така нататък, но трудно биха могли да прикрият подобна сума.
— Тогава ще оставим „Буфорш“ да плати. Ще им се обадя и ще им кажа да осигурят парите. Не биха могли да ми откажат, нали?
— Не — разсмя се Сорман. — Как ще откажат? Чисто и просто ще им направиш предложение, на което не биха могли да отговорят с не.
— Добре. Тогава нещата са под контрол. Да преминем към следващия въпрос. Кого, по дяволите, ще изпратим в Палермо?
— Някой дипломат.
— Знаеш кой работи в посолството в Рим.
— Естествено. Това допълнително усложнява положението. Само си представи, Ула Улстен…
— Ами Гауфин, той има опит с подобни ситуации от Бейрут, нали?
— Да, така поне гласи официалната версия. Той „отива в региона, където всички бели са ходещи мишени, и измъква двамата шведи“. С тези думи описахме случилото се впоследствие;
— Което си е жива лъжа.
— Да, така е.
— Защото старият ти враг Хамилтън свърши цялата работа, нали?
— Не бих могъл да го отрека само пред теб, Господ и него самия. Но нали не смяташ… По дяволите, Андерш, помисли си добре!
— Точно това правя. При цялото ми уважение към служителите на външното министерство, бих искал да те попитам колко от тях би изпратил да приберат заложниците срещу десет милиона крони в брой?