— Почти никого, за съжаление. Подобна задача е твърде рискована за нашите дипломати.
— Ето, виждаш ли. Ако ще пращаме някого на подобна спорна в правно отношение мисия, то въпросната личност трябва да притежава определени качества. А ние разполагаме с точния човек, нали?
— Да — въздъхна Петер Сорман. — Да, за съжаление…
Луиджи Бертони халюцинираше, имаше чувството, че морето се издига като непробиваема водна стена пред гумената им лодка и скоро той и останалите седмина ще се блъснат в тази стена или ще се обърнат.
Вече не знаеше на какъв език мисли. На няколко пъти се опита да си спомни различни думи, за да разбере, но пред очите му пробягваха единствено картини.
Бе спал общо три часа за последните пет или шест дни и състоянието, в което се намираше, му бе познато. За разлика от останалите седем души в лодката той участваше в Адската седмица за четвърти път и следователно бе по-подготвен от останалите да издържи изпита, но същевременно с това умората намаляваше шансовете му. Добре че поне ръцете му все още бяха здрави, а мазолите по краката му бяха направо смешни в сравнение с мазолите на някои от останалите; по ходилата им се виждаха големи розови или лилави участъци, където най-горният слой кожа бе изтъркан от непрекъснатото съприкосновение с влезлия в ботушите им пясък. Когато последните осем групи бяха принудени да играят на водно поло преди няколко часа, целият басейн се напълни с люспи кожа.
Когато гумените лодки най-накрая доближиха бреговата линия на базата „Коронадо“ след близо 15 мили гребане, там ги очакваше един бодър и агресивен командир, който им се разкрещя, започна да ги обижда и както обикновено, им нареди да грабнат лодките и да прекосят тичешком „Коронадо“ до плажа от другата страна; именно затова групите бяха сформирани по височина, така войниците можеха да тичат, крепейки гумените лодки на високо вдигнатите си ръце. Когато те отмалееха, дървеният под започваше да се удря в главите им и момчетата имаха чувството, че непрекъснато ги млатят с тежък чук.
В групата на Луиджи Бертони бяха събрани най-ниските войници и затова съкурсниците им от клас 181 см ги наричаха „Смърфовете“. Но те все още продължаваха да се борят, никой от тях не бе отпаднал, а сега бяха останали само шест или седем групи.
Той се концентрира за миг и се опита да изчисли колко да брой са всички войници около него, но успя едва в края на трасето да осъзнае, че седем по осем е равно нa петдесет и шест. Тъй като в началото групите бяха десет, то десет по осем е равно на… трябва да е равно на осемдесет. Следователно двайсет и четирима, или не, трийсет и четирима вече бяха отпаднали. Значи краят наближаваше, това бе един от последните дни. Не, всъщност нямаше абсолютно никаква представа кой ден бе днес.
Когато стигнаха до другия плаж, им наредиха да оставят лодките на пясъка и да си починат. Няколко от другарите му замалко да заспят още преди да докоснат земята. Повечето се унесоха за минута, но Луиджи не посмя да последва примера им, защото тази почивка му се стори напълно немотивирана. Лежеше неподвижно и наблюдаваше подозрително инструкторите изпод полуотворените си клепачи и само след няколко минути настана ад под небето. Проехтяха свирки, взривове, изстрели на патрони със сълзотворен газ, след което им заповядаха да се хвърлят във водата и да преплуват разстоянието от двеста метра до шамандурата и обратно. Този път не им позволиха да свалят униформите и ботушите си, а последната група щеше да получи още една обиколка за наказание.
Групата на Луиджи рискуваше да завърши последна, защото едно от селянчетата от Монтана или Небраска едва можеше да плува, но за щастие някой от по-челните позиции получи истеричен пристъп и бе изтеглен, както крещеше, в една лодка, бе прегледан от медицинския персонал, бе откаран до базата и бе изключен от подбора.
— Хуу! Ааа! — изреваха те, когато най-накрая се измъкнаха на плажа, за да си починат, докато последната група довърши наказателната си обиколка. — Хуу! Ааа!
Никой не знаеше защо тюлените използват този боен вик, най-вероятно бе стар колкото самия отряд.
След това пробягаха осемте мили до базата по сипкавия пясък, с мокрите си униформи. Тичаха тежко, леко разкрачени, с ръце колкото може по-далеч от тялото, тъй като раните под мишниците им, получени в резултат на постоянното триене и контакта с пясък и солена вода, ги тормозеха най-много. Луиджи притискаше от време на време ръце до тялото с надежда болката да разпали още повече яростта му, сякаш е някакъв наркотик.