— Аз пък се надявам да не е.
Понякога Катон да ставаше по-въздържан заради детето в утробата на Ливия, тя неизменно го убеждаваше, че от толкова много любов на сина й няма да му стане нищо.
— Нима Тускулум продължава да не ти харесва? — питаше Ливия един ден малката Сервилия, докато се радваха на прекрасния октомврийски ден.
— О, определено не толкова, колкото Рим — отговори дъщеря й, която дори толкова месеци насред природата не бяха отучили от градските й вкусове. Както в Рим, така и тук, тя продължаваше да се държи недружелюбно, избягвайки по възможност всякакви разговори с майка си и отговаряйки насила на въпросите й. От известно време Ливия Друза си даваше сметка, че на вечеря се чува само нейният глас.
— Защо, Сервилия?
Сервилия впери поглед в корема на майка си.
— Най-малкото, защото няма нито добри лекари, нито дори акушерки.
— О, ти за бебето не се тревожи! — засмя се Ливия Друза. — Той си е много доволен вътре в корема ми. Когато му дойде времето, всичко ще мине леко. При това ми остава поне един месец.
— Защо постоянно говориш за детето като за „него“, мамо?
— Защото знам, че е момче.
— Никой не може да знае какво ще бъде детето, преди то да се е родило.
— Каква си ми циничка — забавляваше се на философстванията на дъщеря си Ливия. — Винаги съм знаела, че ти ще се окажеш момиче, както и по-късно Лила. Защо да не позная и този път? Усещам, че ми тежи повече от вас, а и ми говори по различен начин.
— Говори ли ти?
— Да. Ти също ми говореше навремето, докато те носех.
Сервилия изгледа майка си с насмешка.
— Ама наистина, мамо, от известно време говориш все по-странни и по-странни неща! Как може бебето да ти говори от корема, когато всяко дете се научава да говори едва една-две години след раждането си?
— Същата си като баща си — без да иска се изпусна Ливия Друза и лицето й се разкриви в кисела физиономия.
— Значи не харесваш татко! Винаги съм си знаела — отбеляза Сервилия по-скоро с нотка на меланхолия, отколкото на упрек.
Вече беше навършила седем години и майка й си рече, че е редно да научи някои недотам радостни неща за семейството си. Не ставаше дума да злослови за баща й, но… Нямаше ли да е прекрасно да спечели приятелството на най-голямото си дете?
— Не — поклати утвърдително глава Ливия. — Не харесвам татко ти. Искаш ли да знаеш защо?
Сервилия вдигна рамене.
— Предполагам, че ти си тази, която иска да ми каже.
— Е, ти самата харесваш ли го?
— Да, разбира се! Той е най-добрият човек на света!
— О, така ли? Значи наистина трябва да ти обясня защо аз не го харесвам. Ако не го сторя, ти ще ме съдиш, а трябва да се оправдая пред теб.
— Не се съмнявам, че така гледаш на нещата.
— Скъпа, аз никога не съм искала да се омъжвам за баща ти. Вуйчо ти Марк ме накарала го сторя насила. А това не е добре за начало.
— Сигурно си имала и друг избор — рече момичето.
— Никакъв. При нас рядко те оставят да избираш.
— Тогава е трябвало да се примириш с мисълта, че вуйчо Марк разбира нещата по-добре от теб и да се съгласиш с него. Аз лично не виждам какво лошо му има на съпруга, когото ти е избрал — отсъди решително седемгодишното момиче.
— Не може да бъде! — Изгледа с отчаяние дъщеря си Ливия. — Сервилия, никога не зависи от нас кой ще ни се хареса и кой — не. Случи се така, че татко ти не ми харесваше. Никога не ми е харесвал, а го познавам още от времето, когато бях на твоята възраст. Бащите ни обаче отдавна се бяха съгласили да ни оженят, а вуйчо ти Марк не виждаше причина да не го сторим. Не можах да го убедя, че ако между нас просто не съществува любов, това не би било страшно за брака ни, но когато мъжът ме отблъсква, тогава всичко ще се провали от самото начало.
— Мисля, че си много глупава — изказа се презрително Сервилия.
„Тъпо, упорито магаре!“ — Помисли си Ливия Друза, но търпеливо продължи с обясненията си:
— Бракът е свързан с най-интимните страни на хората, дете мое. Ако мъжът ти те отблъсква, то ролята ти на съпруга е непоносимо тежка. Когато двама души са женени, те трябва да се докосват често, а когато човек те отблъсква, ти никога не би искала да те докосва. Това поне можеш ли да го разбереш?
— Аз не обичам никой да ме докосва — отсече дъщеря й.
Майка й се усмихна.
— Да се надяваме, че това ще се промени! Както и да е. Аз бях принудена да се омъжа за човек, с когото не обичах да се докосвам, човек, който ме отблъсква. И продължава да ме отблъсква до ден-днешен. И все пак не мога да твърдя, че не изпитвам чувства към него. Обичам теб, обичам Лила, как тогава да не обичам поне малко вашия татко? В крайна сметка, ако не беше той, нямаше да ви има и вас.