По лицето на Сервилия се изписа недоволство.
— Ама наистина, мамо, много си глупава! Първо казваш, че татко те отблъсквал, после ми разправяш, че си го обичала. Това са пълни глупости!
— Напротив, това е напълно човешко, Сервилия. Да обичаш някого и да го харесваш са две напълно различни неща.
— Е, когато татко ми избере подходящ съпруг, аз смятам хем да го обичам, хем да го харесвам — натърти детето с аристократично презрение.
— Дано се окажеш права — отвърна и се опита да смени донякъде темата на този разговор, ставащ все по-мъчителен и по-мъчителен. — В момента обаче съм много щастлива. Знаеш ли защо?
Сервилия наклони глава на една страна, за да размисли по-добре над въпроса, после я тръсна здраво и кимна в знак, че е намерила отговора.
— Знам защо си щастлива, макар и да не мога да си обясня на какво се дължи това ти щастие. Щастлива си, защото живееш в тази ужасна дупка и защото чакаш дете. — В черните й очи блесна лукава искрица. — А освен това… мисля, че си имаш приятел.
По лицето на Ливия Друза се изписа смъртен ужас. Дъщеря й беше до такава степен изненадана от неприкритата уплаха на майка си, че чак потръпна от удоволствие. Всъщност стрелата, която беше забила в сърцето й, беше изпратена случайно, навярно защото самата тя, Сервилия, тъгуваше, че си няма приятел в тази пустош.
— Разбира се, че си имам приятел! — възкликна неспокойно Ливия, успяла да се поокопити. После си наложи да се усмихне. — Този приятел ми говори постоянно ето тук — посочи корема си.
— Но няма да бъде и мой приятел — поклати глава момичето.
— О, Сервилия, недей да говориш така! Той ще бъде най-добрият ти приятел… ще бъде твой любим брат!
— И вуйчо Марк ти е брат, но пак те е принудил да се омъжиш за човек, който те отблъсква.
— Това не значи, че съм престанала да гледам на него като на приятел. Братя и сестри израстват заедно. Те се познават едни други по-добре, отколкото ги познават дори родителите им, й няма как да не се обичат — заяви разпалено Ливия Друза.
— Никога не можеш да обикнеш човек, когото не харесваш.
— Ето къде грешиш. Стига да поискаш, всичко е възможно.
Сервилия навири невъзпитано нос.
— В такъв случай защо не си се научила да харесваш татко?
— Но той не ми е брат! — чудеше се вече какво да говори Ливия Друза. „Защо това дете толкова упорито отказваше да разговаря човешки с майка си? Защо толкова държеше на своето, на нежеланието си да разбере най-близкия си човек? Защото — и това беше единственият отговор, който Ливия можеше да си даде — е дъщеря на баща си. Прилича му по всичко, с тази разлика, че е много по-умна от него. И по-коварна.“
— Порцела, всичко, което искам от теб, е да бъдеш щастлива. И ти обещавам, че никога няма да позволя на баща ти да те омъжи за човек; когото не харесваш.
— Може и да не си при нас, когато дойде време да се омъжа — напомни й Сервилия.
— Защо да не съм?
— Ами майка ти не е била, когато теб са те омъжвали, нали?
— Майка ми е съвсем различен случай — с болка изрече Ливия. — Тя е жива, нали знаеш?
— Знам. Живее с вуйчо Мамерк, но ние не й говорим, защото е разпусната жена — повтори заучения урок Сервилия.
— Кой ти е казал всичко това?
— Татко.
— Но ти дори не знаеш какво означава „разпусната жена“!
— Напротив, знам! Това е жена, която е забравила, че е патрицианка.
На Ливия Друза чак й стана смешно от подобна философия.
— Интересно определение, Сервилия. Мислиш ли, че ти самата никога няма да забравиш, че си патрицианка?
— Никога! — презрително заяви детето. — Като порасна, ще бъда точно такава, каквато татко иска да бъда.
— Никога не съм предполагала, че двамата с татко ти разговаряте толкова често!
— Разговаряхме през цялото време — излъга Сервилия толкова убедително, че майка й дори не се усъмни в думите й. Пренебрегвана и от двамата си родители, Сервилия бе избрала от съвсем ранна възраст, че във всичко ще застава на страната на баща си, не за друго, а защото той изглеждаше по-силен, по-необходим от Ливия Друза. Затова в детските си мечти тя се виждаше най-често близка приятелка на баща си, с когото си споделят всичко, нищо че всеки ден действителността я убеждаваше по-скоро в обратното. Баща й смяташе дъщерите за досадници, за него само един син би имал значение. Как ли го беше разбрала? Навярно защото се беше научила да обикаля като призрак дома на вуйчо си Марк, да се крие в тъмните ъгли, за да подслушва чужди разговори, да чува неща, които не бива да знае. Всеки път й се струваше, че именно баща й говори с езика на истинския римлянин, а не вуйчо й Марк, още по-малко онзи италийски никаквец Силон. Понеже тъй и тъй баща й й липсваше, тя живееше във все по-силния страх, че ще се случи неизбежното: че майка й ще роди момче и тогава тя никога не би могла да се превърне в любимката на баща си.