Тя хем на пръв поглед не беше мръднала, хем се беше променила до неузнаваемост. На колко ли години беше сега? Двайсет и девет? Трийсет? „Това е тя Троянската Елена — мислеше си Сула, — още не е изгубила лаврите си. Напротив, превърнала се е в самото олицетворение на човешката красота.“ Виолетовите й очи изглеждаха сякаш по-големи от всякога, черните й мигли бяха все тъй дълги и гъсти, кожата й беше още на младо момиче, а изражението й на гордост и достойнство се подчертаваше както никога досега.
— Простила ли си ми? — попита Сула и топло стисна ръката на Аврелия.
— Разбира се, че съм ти простила, Луций Корнелий! Как мога да те държа виновен за нещо, което всъщност бе моя слабост?
— Да опитам ли отново? — предложи той, без да му мигне окото.
— Не, благодаря — отказа тя и седна на един от столовете. — Вино?
— С удоволствие — рече той и се огледа. — Още ли си сама, Аврелия?
— Още. И можеш да ми вярваш, че това ме прави най-щастливия човек на земята.
— Дали си най-щастливият, не знам, но със сигурност си най-самозадоволяващият се, когото съм срещал. Ако не беше онова малко изкушенийце последния път, бих казал, че дори не би било правилно да те наричам човек. Затова и не съжалявам особено за постъпката си. Човек не може да бъде приятел с богините, нали?
— Я с богините, я със злите духове, Луций Корнелий — отговори Аврелия.
Той се засмя.
— Добре, печелиш!
Виното беше донесено и двамата си наляха. Както отпиваше, Сула погледна жената над ръба на чашата си и забеляза мъничките червени точици, които изпъстряха лицето й всеки път, когато се докоснеше до вино. Навярно защото най-сетне сам беше намерил утеха в живота в лицето на сина си и се беше научил да бъде доволен от себе си, започваше да вижда по-ясно в душите на околните. Погледът му сега проникваше през лъскавите прозорци на Аврелиината душа и нахално се провираше вътре в нея. Това, което виждаше, бяха пласт над пласт наслоявана и недоизказана неудовлетвореност, съпътствана с безброй въпроси, на които тя никога не бе успяла да намери истинския отговор, но които беше подреждала с методична последователност в логически категории, сякаш това беше достатъчно.
— Бре! — учуди се той на глас. — Ти наистина си това, което изглеждаш, Аврелия. Чак сега се уверявам, че това, което показваш пред хората, не е лъжлива фасада, а истинският ти облик.
— Винаги съм се надявала да е така — усмихна се тя.
— И все пак това е рядко явление, Аврелия. Повечето не сме такива.
— Със сигурност ти не си.
— Защо? Какво мислиш, че стои зад моята фасада?
Тя поклати енергично глава.
— Може и да мисля нещо по въпроса, Луций Корнелий, но не желая да го споделя. Така се чувствам по-сигурна.
— По-сигурна?
Тя вдигна рамене.
— Е, може и да не използвах най-точната дума. Не знам точно. Това си е някакво вътрешно предчувствие или навярно далечен спомен, който ми убягва. Обикновено не се поддавам на предчувствия, не съм такъв човек.
— Как са децата ти? — изведнъж смени темата Сула с друга, по-сигурна.
— Искаш ли да ги видиш?
— Защо не? Да си призная, моите ме смаяха, като ги видях преди няколко дни. Като се сетя за тях, и ми се ще да отида и да му кажа на Марк Емилий Скавър какво си мисля за него. Четири години, Аврелия! Те вече са пораснали, а през цялото това време мен ме е нямало, за да им се любувам.
— Такова е положението на мнозина от нашата класа, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо тя. — Дори и да не беше тази история с Далматика, навярно ти пак щеше да стоиш далеч от Рим. Сега просто се радвай на децата си, докато можеш; и не се занимавай с мисълта не могат ли нещата тепърва да се променят.
Сула вдигна русите си, изкуствено изписвани с черно вежди.
— В живота ми има твърде много неща, които бих искал да променя! Там е работата, Аврелия. И затова вечно съм обзет от съжаления.