— Нещо много сериозно — отговори майка му, — това поне е ясно.
— Сестра ми умира.
Корнелия изведнъж скокна като ужилена.
— Тогава няма време за губене, Марк Ливий. Нека само да обадя на снаха си какво се е случило и тръгваме веднага.
Друз дори не знаеше, че майка му, сиреч и той самият, си имат снаха; майка му пък не можеше да знае, че големият й син вече е вдовец. Брат си Мамерк Друз често бе засичал на Форума, така че имаше някаква смътна представа що за човек е; но така и никога през живота си не бяха разговаряли. Между двамата имаше десет години разлика, следователно Мамерк беше още млад за Сената. Сега се оказваше, че е женен.
— Имаш снаха — отбеляза лаконично Друз, щом двамата с майка му излязоха на улицата.
— Съвсем отскоро — отвърна Корнелия Сципионида. От красивия й тембър не бе останало ни следа. — Миналата година Мамерк се ожени за една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер.
— А пък на мен жена ми умря — изрече той ни в клин, ни в ръкав.
— Да, чух. Вече съжалявам, че не дойдох да те видя. Но пък и не вярвах да ме посрещнеш добре, още повече в такъв тежък момент. Както знаеш, винаги съм била горда. Твърде горда, какво да се прави…
— Предполагам, редно е било аз да те посетя.
— Като че ли си прав.
— Дори не ми мина през ума.
Корнелия отвърна с привидно безразличие:
— Разбирам те. Все пак заслужава внимание как, след като не искаш да преглътнеш едно унижение заради себе си, си готов да го сториш заради сестра си.
— Винаги е било така. Или поне в нашия свят.
— Колко й остава на дъщеря ми?
— Не знам. Лекарите почти са я отписали, но тя самата продължава да се бори. Работата е там, че се страхува. Нямам представа от какво. Римляните никога не сме се страхували от смъртта.
— Или така си мислим, Марк Ливий. Колкото и да се правим на безгрижни, дълбоко в нас винаги живее ужасът пред неизвестното.
— Смъртта не е нещо неизвестно.
— Така ли мислиш? Тогава навярно животът ни се струва твърде сладък, за да се разделяме лесно с него.
— Понякога така изглежда.
Корнелия се покашля.
— Не можеш ли да ме наричаш „мамо“?
— Защо да те наричам? Ти ни напусна, когато бях само на десет. Сестра ми беше на пет.
— Не можех повече да изтърпя и един-единствен ден заедно с онзи човек.
— Не се изненадвам — отсече сухо Друз. — Не беше той човекът, който ще търпи под покрива си чуждо дете.
— Имаше предвид брат си Мамерк ли?
— Кой друг?
— Той е син на баща ти не по-малко от теб самия, Марк Ливий.
— Сестра ми разправя същото на дъщеря си за брат й — отвърна той. — Но и на най-големия глупак на земята ще му е достатъчно да хвърли само едно око на малкия Цепион, за да разбере чий е.
— Ами тогава ти погледни по-отблизо брат си Мамерк и ще видиш, че носи всичките черти на един Ливий Друз. Не е наследил нищо от мен. — Най-накрая, за да прозвучи съвсем убедително, добави: — Още по-малко от Емилий Лепидите.
Вече бяха стигнали до къщата на Друз. След като им отвориха да влязат, Корнелия Сципионида се огледа като замаяна.
— Никога не съм влизала в тази къща — обясни тя изненадата си. — Баща ти е имал прекрасен вкус.
— Жалко, че не е имал и прекрасен характер — отбеляза с горчивина Друз.
Майка му го стрелна с поглед, но не каза нищо.
Дали проклятието, което нещастната Сервилия бе пратила по адрес на болната си майка, носеше своите плодове или не, никой не знаеше, но самата Ливия все повече си внушаваше, че тъкмо то я е приковало към леглото. Вече си бе дала сметка, че умира, а не можеше да намери никоя друга причина защо. Да беше родила за пръв път, но не — вече имаше четири деца и никога не й се беше случвала никаква неприятност; защо точно на петото раждане ще се поболее така? Всички разправяха, че от раждане на раждане майката се справя все по-лесно и по-лесно.
Когато на вратата се показа пълничката, възрастна дама, Ливия Друза я загледа учудено, без да знае как така някаква си непозната ще си губи времето заради страданията на другите. Но ето, че непознатата не само влезе при нея, но дори протегна ръце да я прегърне.
— Аз съм майка ти, Ливия — представи се тя и като седна на ръба на леглото, пое дъщеря си в прегръдките си.
И двете заплакаха от радост, че се срещат тъй ненадейно, и едновременно с това от мъка, че толкова години е трябвало да прекарат разделени. Най-накрая Корнелия успя да утеши дъщеря си и като притегли един стол до леглото, подхвана разговор.
Ливия вече едва виждаше пред себе си, но все пак се опита да разгледа отблизо това обикновено лице, тези безвкусни дрехи, тази разрошена коса.