— Аз поне никога не съм мислил, че не сме истински братя — обади се Мамерк.
— Аз пък напротив — мусеше се Друз, без да знае как да постъпи. — Кое е истината, мамо? Това, което ми каза днес на мен, или онова, което си казала преди години на баща ми?
— Това, което ти казах днес. Онова навремето само ми помогна по-лесно да избягам от него. Не искам да се оправдавам за постъпката си… Навярно всичко онова, което си си мислил за мен през годините, Марк Ливий, е било истина. Дори бих казала, че съм дори по-лоша, отколкото предполагаш, но поради съвсем друга причина. — Корнелия вдигна рамене. — Никога не съм могла да признавам грешките си. Живея просто ден за ден.
Друз протегна дясната си ръка на брат си и му се усмихна.
— Добре дошъл в дома ми, Мамерк Емилий.
Той пое ръката му, наведе се към брат си и го целуна по устата.
— Мамерк — помоли го с неуверен глас. — Просто Мамерк. В цял Рим само аз нося това име, така че наричай ме просто Мамерк.
— Сестра ни умира в този час — напомни му Друз, без да изпуска ръката му. Искаше брат му да седне до него.
— О… Съжалявам, не знаех.
— Клавдия не ти ли каза? — мигом настръхна майка им. — Оставих й толкова подробно съобщение.
— Не, само ми каза, че двамата с Марк Ливий сте хукнали към дома му.
Корнелия Сципионида се замисли над случилото се и изведнъж й хрумна решение на всички проблеми едновременно.
— Марк Ливий — погледна тя големия си син със сълзи на очите, — в продължение на двайсет и седем години съм отдавала цялата си енергия на брат ти. — Все пак се опитваше да отпъди сълзите, които рядко проливаше. — Така и няма да имам време да опозная родната си дъщеря. Но ти и Марк Порций ще останете двамата с шест деца на ръце, без да имате жена да ви помага… Освен ако не се ожените отново.
Друз поклати енергично глава.
— Не, мамо, аз лично няма да се женя за друга.
Тогава, ако искаш, мога да дойда да живея при теб и да се грижа за децата.
— Искам — съгласи се той и отново се обърна щастлив към брат си. — Друго си е да знаеш, че пак имаш семейство.
В деня, когато малкият Катон навърши два месеца, Ливия Друза почина. В известен смисъл това беше добре за всички: никой повече не си правеше илюзии, че ще оздравее, а мисълта какво бреме представлява за близките си допълнително потискаше умиращата. В неочакваното присъствие на майка си Ливия намери голяма утеха, а освен това беше спокойна, че ще има кой да дарява децата й с обич и разбиране. Корнелия Сципионида не я изоставяше нито за миг (затова пък Сервилия сякаш престана да съществува) и Ливия Друза рано или късно се отърси от страха пред смъртта й забрави мисълта за всякакво проклятие. Прощавайки се с живота, тя се грижеше единствено за съдбата на онези, които щяха да останат след нея.
С Катон Салониан Ливия се сбогува след безброй думи на обич и утеха, след безкрайни напътствия и последни желания. Него гледаха изтощените й очи в мига на смъртта, неговите пръсти стискаше ръката й, неговата любов усещаше душата й да я изпраща в отвъдното. Брат й Друз също трябваше да се увери в сестринската и обич — и за него останаха думи на кураж и наставление. Но единственото от децата, което Ливия пожела да види, бе малкият Цепион.
— Грижи се за брат си Катон — заръча му тя и едва — едва го целуна с горящите си от треската устни.
— Грижи се за децата ми — помоли тя и майка си.
А последните й слова към Катон Салониан бяха:
— Никога не си бях давала сметка, че Пенелопа умира преди своя Одисей.
3
Макар да не притежаваше абсолютно никакъв опит в съда, а и самите му познания върху римските закони да бяха твърде скромни, Сула се научи да изпитва удоволствие от работата си на градски претор. Първо, защото беше изключително интелигентен, второ, защото можеше да разчита на способни помощници, които да му дадат нужните съвети всеки път, когато ги помолеше; и трето, далеч не последно по значение, защото той разсъждаваше по начин, свойствен за добрия съдия. Но това, което го радваше най-много от всичко, бе, че за пръв път в живота си служеше на Рим под собственото си име, а не както преди години — просто в качеството си на помощник на Гай Марий, Тит Дидий или на когото и да било друг. В града започваха да говорят за Луций Корнелий Сула като за човек, напълно независим, който заслужава внимание. Ако допреди изборите преторът можеше да се похвали с шепа клиенти, то сега те се увеличаваха от ден на ден, а пък навсякъде посрещаха с добро око навика му да бъде придружаван от сина си; бащата, който сам бе почнал от нищото, съзнаваше какъв невероятен шанс се отваря пред малкия Сула да почне отрано адвокатска кариера и да си изгради навреме основите за бъдещи успехи на политическата сцена.