— Трябва сам да го чуеш, за да прецениш.
Но бащата поклати глава.
— Не, благодаря! Още е твърде млад, за да му повишаваме толкова самочувствието! Да му се не види и на самонадеяното провинциалистче!
— И все пак Скавър Принцепс Сенатус не спира да го хвали навсякъде — говореше малкият Сула облегнал се нежно на рамото на баща си — жест, който бедният Цицерон, например, не би направил никога; колкото повече време прекарваше приятелят му на Форума, толкова повече му се щеше да стои настрана от собствения си родител — скромен провинциален големец, който не струваше нищо в очите на истинските римски аристократи. Да не говорим, че за малкия натегач беше истинско проклятие, дето често го посрещаха с неприкрито пренебрежение само защото се падал далечен роднина на Гай Марий! Убедил се, че името на Третия основател на Рим вече не е никак на почит в Сената и на Форума, малкият Марк Тулий все по-видимо се отдръпваше от баща си, навярно с мисъл за бъдещата си политическа кариера.
— Според мен — отвърна Сула не без известно задоволство — Скавър Принцепс Сенатус си има достатъчно други грижи, за да се занимава с някакъв си Марк Тулий Цицерон.
Това беше самата истина. По традиция именно Принцепс Сенатус отговаряше за посрещането и изпращането на чуждите посланичества, а също и за всички дипломатически отношения с чужбина, които не се очертаваше да доведат до открита война. В действителност, в римския Сенат отдавна бяха свикнали да гледат на съседните царства като на своего рода римски провинции, които обаче не са достатъчно интересни, за да си струва легионите да ги завоюват. Тъкмо затова Марк Емилий се оказваше натоварен с тежката задача да намери поне неколцина свои колеги, достатъчно жертвоготовни, за да образуват комисия и да отпътуват за Витиния на своя сметка. От само себе си се подразбира, че това му отне време, и когато Сократ, по-малкият син на покойния Никомед II, цар на Витиния, прати своята просба до Сената, отговорът на Рим се получи едва десет месеца по-късно, при това смисълът му беше обратен на надеждите на претендента. Сенатът признаваше за цар на Витиния Никомед III, просбата на брат му Сократ оставаше без всякакви последствия.
Преди обаче да е разрешил витинския династически спор, Скавър Принцепс Сенатус беше изправен пред друг дипломатически ребус, който също се отнасяше до чуждоземен престол. От Кападокия в Рим пристигнаха кападокийската царица Лаодика и синът й Ариобарзан, спасяващи се от ордите на арменския цар Тигран и на понтийския Митридат, негов тъст. След като им бе омръзнало да търпят в двореца сина на Митридат, още повече дядо му Гордий, вярна креатура на понтиеца, и двамата дошли на власт кажи-речи с пристигането на пътешественика Гай Марий преди години, кападокийци най-после бяха намерили свой роден претендент за престола в Евсевия Мазака. Опитът отпреди време да повикат за владетел представител на сирийските Селевкиди бе завършил трагично, след като въпросният кандидат бе отпратен на оня свят, вероятно с помощта на славещия се като добър отровител Гордий. Едва след известно време, прекарано в търсене на някой позабравил се представител на местната царска династия, кападокийци успяха да представят на Митридат друг противник: местния велможа Ариобарзан, който с друго можеше и да не се похвали, но със сигурност имаше кръвна връзка с отмрялата династия. Майка му, която не би могла да се нарича другояче, освен Лаодика, беше братовчедка на последния от Ариаратите кападокийци. Малкият Ариарат Евсев, роден син на Митридат, и дядо му Гордий бяха изхвърлени от двореца в Мазака и без да губят нито минута, избягаха на север в Понт. Този път обаче Митридат не посмя да реагира веднага, и то единствено благодарение на Гай Марий, който при идването си в Кападокия го бе наплашил достатъчно силно с призрака на римските легиони. Затова, вместо сам да си цапа ръцете, Митридат остави да действа вместо него арменският му съюзник Тигран. Официално Кападокия беше нападната от Тигран, който сам трябваше да избере поредния узурпатор на местния престол. Този път нямаше да бъде син на Митридат. На предварително съвещание двамата монарси бяха решили, че е минала модата на децата — царчета и вече е крайно време в Мазака да дойде на власт възрастен човек. Новият кападокийски цар щеше да бъде не друг, а самият Гордий.
Но Лаодика и Ариобарзан навреме се махнаха от проклетото си царство и побързаха да се явят в Рим. Беше ранната пролет на същата година, в която Сула служеше като градски претор. Пристигането им в Рим се оказа непредвидено усложнение в живота на Скавър, който неведнъж бе казвал и писал, че съдбата на Кападокия трябва да се решава единствено от нейните жители, и не можеше току-така да остане глух за исканията им. Работата беше там, че и Лаодика, и Ариобарзан единодушно обвиняваха за нещастията си Митридат Понтийски, а пък Скавър вече бе имал случай да изрази своите симпатии към него. Единственото, което утешаваше Принцепс Сенатус за момента, бе, че участието на Митридат в дворцовия преврат още не е доказано, и че цялата отговорност би могла да се прехвърли на арменеца Тигран.