Само петнайсет дни след честването на Красовия триумф, в деня преди юнските иди се разбра, че лузитаните се били вдигнали на ново въстание, обхванало много по-голяма територия, отколкото предишното. На място веднага беше пратен действащият претор Публий Корнелий Сципион Назика, който, вместо да премине към активни действия, се зае да разучава отблизо обстановката. За всички беше ясно, че преторът изчаква да му бъдат удължени пълномощията, което Сенатът щеше да стори с най-голямо удоволствие — все пак Сципионите бяха могъща фамилия и имаха доста приятели сред аристокрацията. Сула вече нямаше какво да очаква от Далечна Испания.
През октомври и Близка Испания му беше отмъкната изпод носа. Квесторът, останал да замества триумфатора Тит Дидий, прати вест, че иска спешна помощ: цялото население на провинцията — васкони, кантабрийци, илергети, се били вдигнали като един на оръжие. Понеже Сула заемаше отговорната длъжност на градски претор, не можеше и дума да става да напуска поста си, затова самият първи консул Гай Валерий Флак на бърза ръка събра армия и отплава за Испания.
Какво оставаше тогава на Сула? Македония? Но тя се смяташе за консулска провинция, рядко я даваха на претори, макар и тъкмо тази година там да управляваше предишният градски претор, новият човек Гай Сенций. Сенций обаче показваше превъзходни качества и никой не очакваше Сенатът да го маха от поста му на главнокомандващ в една война, където беше подпомаган от не по-малко способния Квинт Брутий Сура. Азия? Сула отсега знаеше, че провинцията е била обещана на друг един Валерий Флак, пак Луций. Африка? В последно време там не се случваше абсолютно нищо; човек можеше да си потъне сред пясъците на пустинята и никой да не се сети повече за него. Сицилия? Същото. Както и Сардиния, с или без Корсика.
Макар и изпаднал в отчаяна нужда от пари, Сула, беше принуден да стои като безмълвен свидетел на събитията около себе си, да скърца със зъби от яд, че всичките богати провинции са раздадени на други, а той стои с вързани ръце в римските съдилища. До две години трябваше да се кандидатира за консул, а само сред тазгодишните претори имаше достатъчно сериозни опоненти в лицето на Публий Сципион Назика и Луций Флак, последният от които бе доказал на какво е способен, осигурявайки си предварително управлението на Римска Азия. И двамата бяха достатъчно богати, за да купят когото трябва, но дори не можеха да се сравняват с третия кандидат — Публий Рутилий Луп. Ако не му се предоставеше случай да забогатее в някоя война, Сула така и щеше да си увехне.
Добре, че беше синът му да му прави компания навсякъде, иначе сигурно би полудял; би направил нещо, което завинаги би го лишило от шансове да се добере до консулския пост. Метробий се намираше все в този същия Рим и ако не беше малкият Сула, баща му нямаше да устои на все по-засилващото се изкушение и навярно би навестил стария си любовник. Към края на годината вече абсолютно всички в Рим познаваха градския си претор по физиономия, което се дължеше до голяма степен и на фрапиращата му красота. Присъствието на децата му не позволяваше дори мисълта да покани Метробий у дома си, а пък сам да го посети в апартамента му на Целий, беше невъзможно заради стотиците любопитни погледи по улиците на града. „Сбогом, Метробий!“
Това, което правеше безсилието му още по-непоносимо, бе и принудителната му раздяла с Аврелия. Това лято най-сетне се бе завърнал у дома Гай Юлий Цезар, което беше сложило веднъж завинаги край на Аврелиината свобода. Сула си бе позволил да посети веднъж приятелката си, но вместо познатата Аврелия насреща му застана някаква хладна и безразлична дама, която хладно и безразлично го помоли повече да не й досажда. Сула нямаше откъде да черпи информация за домашните проблеми на Цезарови, затова пък не му беше трудно да се сети за какво става дума. През ноември Гай Юлий Цезар щеше да се явява на преторските избори, за целта Гай Марий бе започнал да използва цялото си влияние, а съвсем естествено жената на кандидата щеше да се превърне в обект на всеобщо внимание и не можеше да си позволи никакви грешки. Никой не бе казал на Сула за умишленото недоразумение, което Публий Рутилий Руф бе предизвикал с писмото си до Гай Марий и жена му в Мала Азия, затова пък Клавдия, жената на Секст Цезар, бе сметнала за нужно още при посрещането на девера й да му спомене в шеговита форма за случая. Всички го приеха като анекдот, при това твърде смешен, но на Гай Цезар не му беше до подобни шегички.