Тарсиецът го изгледа в очакване.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Луций Корнелий?
— Предполагам, че да. Можеш ли да ми кажеш къде най-близо има пазар? Искам да си купя хубава шапка с периферия, която да не се разпадне за няколко дни на главата ми.
— Татко, ако смяташ да ме накараш и мен да нося шапка, няма да я бъде — твърдо заяви малкият Сула, докато двамата обикаляха района около двореца. — Шапка! Само старите селяни носят шапки — ония, дето дъвчат слама в устата си.
— И аз — допълни баща му и се усмихна.
— Ти ли?
— Когато съм на война, малки Сула, винаги нося шапка с голяма периферия. Гай Марий ме посъветва още преди години, когато бяхме в Африка, за да се бием с нумидийския цар Югурта. „Да си я носиш на главата — вика ми той, — и не мисли какво говорят околните за теб. След известно време никой няма да ти обръща повече внимание.“ Послушах съвета му, защото кожата ми е толкова светла, че постоянно изгаря на слънцето. Нещо повече, откакто успях да извърша подвига си в Нумидия, навсякъде се заговори за шапката ми.
— Аз пък никога не съм те виждал с шапка в Рим — отбеляза недоверчиво малкият Сула.
— То е, защото в Рим винаги гледам да стоя на сянка. Затова и миналата година наредих да ми издигнат балдахин на площада и да раздавам правосъдие под него.
Двамата се умълчаха; тясната уличка, по която бяха вървели, внезапно ги изведе на малък площад, потънал в дебелата сянка на вечнозелени дървета. На площада стояха наблъскани една до друга множество сергии в очакване на клиенти.
— Татко? — обади се нечий тъничък гласец.
Сула се обърна встрани и за своя изненада установи, че синът му вече почти го е настигнал на ръст. Още един признак, че момчето е наследило дядо си Цезар, който се знаеше като висок човек.
— Да, сине? — попита Сула.
— Може ли и на мен да ми купиш шапка?
Когато цар Митридат научи за римския управител, който бил пристигнал в Киликия и усилено набирал и обучавал войници, той загледа с такова недоумение осведомителя си — новоназначения цар на Кападокия Гордий, че на него му идеше да си глътне езика от страх.
— Кой е тоя Луций Корнелий Сула? — попита Митридат.
— Никой от нас не е чувал за него, Велики. Знаем само, че миналата година е бил главен управител на град Рим и че е служил като легат при неколцина известни римски пълководци — при Гай Марий в Африка, когато воюваха с цар Югурта, при Квинт Лутаций Катул в Италийска Галия — срещу германите и при Тит Дидий в Испания срещу тамошните диваци — изрече Гордий; по начина, по който произнасяше дългите римски имена, личеше, че с изключение на Гай Марий всички останали са му неизвестни.
Неизвестни бяха те и за самия Митридат, който за пореден път мислено се укоряваше, че така и не е пожелал да понаучи малко география и история. Трябваше братовчед му Архелай да му се притече на помощ със своя не чак толкова разширен поглед върху световните хоризонти.
— Тоя Луций Корнелий Сула едва ли би могъл да се сравнява с Гай Марий — рече Архелай замислено. — И все пак има голям опит, затова не бива да го подценяваме само защото за пръв път го чуваме. Откакто е влязъл в римския Сенат, повечето време е прекарал заедно с легионите, макар и да не съм чувал някога сам да е командвал армия.
— Корнелий… — на свой ред разсъждаваше на глас царя Митридат. — Дали има нещо общо с Корнелий Сципионите? И какво означава изобщо „Сула“?
— Не е от Сципионите, Всемогъщи царю — успокои го Архелай. — И все пак бил патриций, а не от ония, дето римляните им викат „нови хора“, сиреч хора без род и без чест. Казват, че бил труден.
— Труден ли?
Архелай тежко преглътна; познанията му по въпроса се бяха изчерпали, а той така и не знаеше в какво ли се състои „трудността“ на Сула. Затова подхвърли наслуки:
— Не е лесно да се преговаря с него, Велики. Никога не се опитва да погледне на нещата от другата гледна точка — само от своята собствена.
Дворът се беше разположил в резиденцията в Синоп, любимото място на царя, който особено му се радваше в зимно време. От няколко години Понт бе живял в относителен мир; не се бе стигало до нови екзекуции на роднини и царедворци, Гордиевата дъщеря Ниса се бе оказала послушна и отзивчива съпруга, вършеше си работата и на царица, така че баща й бе удостоен с честта, щом Тигран завладя Кападокия, да бъде сложен за цар. Многобройните синове на Митридат растяха, така че той нямаше защо да се тревожи за бъдещето на династията, а владенията му по бреговете на Евксинския понт продължаваха да са все тъй богати и щедри към своя повелител.