Докато очите на царя кръжаха безизразно от лице на лице, всеки от присъстващите се взираше в неговото като някой сокол, който иска да зърне жертвата си сред тревите; или по-скоро като мишка, която иска да зърне сокола във висините. Седеше си Митридат на своя трон от масивно злато, инкрустирано с милиони перли и рубини, криеше се под лъвската си кожа (защото ставаше дума за военен съвет), диплеше при всеки жест тънката си ризница, изплетена от най-фино желязо, покрита с плочки от злато. За да блести и отраженията да се впиват като хищни нокти в очите на околните. Царят нямаше врагове, но и никой не можеше да бъде сигурен, че му е съюзник. Той си оставаше една загадъчна смесица от страх и смелост, от самонадеяност и срамежливост, от желание да съзижда и страст да руши. В Рим никой нямаше да си направи труда дори да го изслуша, а тук, в Синоп следяха всяка негова дума. В Рим щяха да му се изсмеят в лицето, тук щяха да изпълнят всяка негова дума.
Най-накрая Митридат проговори:
— Който и да е този Луций Корнелий Сула, щом като римляните са го пратили сам без армия да защитава една затънтена провинция, щом като му имат доверие, че ще успее сам да направи от киликийците войници, значи трябва да гледаме на него като на сериозен противник. — Погледът му се спря на Гордий. — Колко войници пратих тази есен в твоята Кападокия?
— Петдесет хиляди, велики царю — отвърна той.
— В началото на пролетта ще пристигна в Евсевия Мазака с още толкова. Неоптолем ще командва войските в бой. Архелай, ти ще събереш още петдесет хиляди души и ще се разположиш по западната граница на Галатия — в случай, че на римляните им хрумне да ни атакуват от две страни едновременно. Царицата ще ме замества в Амазия, но синовете й ще останат тук в Синоп под строга охрана. Те ще бъдат залог за нейната вярност. Нека знае, че само да разбера за някакъв заговор от нейна страна, децата й ще бъдат незабавно убити.
— Дъщеря ми дори не би помислила за подобни неща! — извика уплашено Гордий, който веднага си представи как някоя от другите жени на царя ще заплете интрига срещу царицата и още преди истината да е излязла наяве, внуците му ще бъдат заклани.
— Ако дори я подозирах в такива намерения, нямаше да я оставя жива — съгласи се Митридат. — Но напоследък съм се научил да взимам всякакви предохранителни мерки. Когато напускам царството си, всяка от жените ми бива разделена от децата си, които отговарят за нейното поведение. Жените са странен добитък и трябва да внимаваме с тях — заключи философски царят. — Забелязал съм, че всички те държат много повече на децата си, отколкото на собствения си животец.
— Тогава се пази от онази, която прави изключение от правилото — обади се нечий тънък и мазен глас, който беше притежание на дебел и още по-мазен човек.
— Ще се пазя, Сократ, ще се пазя — усмихна се на съвета Митридат. Колкото и да беше гнусен, гостът му от Витиния, той бе започнал да изпитва симпатия към него. Може би защото съзнаваше, че ако сам бе имал подобен гнусен брат, едва ли би го оставил да доживее петдесетте; щом като собствените му роднини са го изтърпели досега, значи Сократ си струваше. Макар и въпросът да беше странно извъртян, след като Митридат бе изклал всичките си братя още преди да са навършили двайсет — за неговия начин на мислене това не съдържаше никакво противоречие. Но пък и Витиния не можеше да се похвали с волеви царе. Ако не беше закрилата на Рим над царството, то отдавна щеше да се е превърнало в провинция на Понт. И ето, че пак се сещаше за Рим… Рим, Рим, Рим! Накъдето и да се обърнеше Митридат, го гледаха римските управители. Защо най-сетне римляните не си намерят някоя нова война на запад, че да го оставят него, понтийския цар на мира? Вече десет години в другия край на Вътрешно море нищо не се случваше. Една война и докато Рим успее да се оправи, Понт вече ще властва над цялата източна половина на цивилизования свят и римляните ще си гризат ноктите от яд. Нека си стоят на запад и да се любуват на слънчевия залез.