— Проконсулът Луций Корнелий Сула искал да преговаряте.
— Съгласен съм. Кога и къде?
— На пътеката, водеща към централния вход на римския лагер — тази вдясно от теб, Велики царю. Само той и ти, така бил заръчал.
— Кога?
— Веднага, Велики.
Царят пришпори коня си да върви надясно и смело се запъти към мястото на срещата, нетърпелив да види що за човек е Луций Корнелий Сула; доколкото беше слушал за римляните, те му се струваха почтени люде и той дори не помисли, че може да му е приготвена клопка. Щом излезе на пътеката през рововете, пъргаво скочи от коня си, но в следващия миг се плесна по челото колко е несъобразителен и отново яхна животното. Веднъж вече Гай Марий му беше правил подобен номер, нямаше да се хване втори път. Пътеката слизаше откъм лагера, значи пак римлянинът щеше да го гледа отвисоко, а той да кълчи врат, за да го види от ниското. Не, този път Митридат щеше да гледа отвисоко. Конят обаче беше на друго мнение и упорито отказваше да продължи нагоре по пътеката, уплашен от опасните ровове встрани от нея. Ездачът се опита да го вразуми, но най-накрая реши, че ако сцената с борбата продължи, ще стане съвсем за смях пред врага. Затова скочи отново на земята и се заизкачва нагоре по пътеката, за да стигне до средата й — точно над рова със заострените шипове, които зееха като хищна паст, разтворила се да го лапне.
Вратите на лагера се отвориха и отвътре се показа непознатият. В сравнение с едрия понтиец Сула беше по-скоро дребен, но затова пък видимо добре сложен — което донякъде оправи настроението на царя. Носеше броня от просто желязо, изкована според формата на гърдите му, под нея се вееха кожените ивици на тъй наречените птериги — двукатната пола, която носеха римските офицери, а под полата се показваше аленочервена туника в същия цвят, както и дългото наметало, веещо се зад гърба му. Римлянинът беше гологлав, вятърът размяташе червеникаво — златистите му къдрици. Цар Митридат не можеше да откъсне поглед от косата на непознатия — дори сред келтите в Галатия не беше виждал човек с подобно чудо на главата си. Нито подобна снежнобяла кожа, ако очите му правилно различаваха прасците на Сула, подаващи се над грубите, кожени ботуши, направени явно да се ходи с тях, не да се показват. Мускулестите крака, изящните ръце, лицето, всички те бяха в снежнобяло! По-скоро ледено бяло, защото на Митридат му се струваше, че кожата на римлянина прозира на светлината — до такава степен беше лишена от всякакъв пигмент.
Най-накрая Луций Корнелий Сула се доближи достатъчно, за да може понтиецът да различи чертите на лицето му; след няколко крачки се показаха и очите му. Изведнъж Митридат се разтрепери от нескрито страхопочитание. Аполон! Аполон, облечен като римлянин! По лицето на непознатия се четеше толкова сила и решителност, колкото можеше да притежава само едно божество. Във величествената му осанка имаше нещо ужасяващо, сякаш мраморна статуя бе слязла от пиедестала си, за да се срещне с него, смъртния. Статуята можеше и да не е толкова гладка, колкото биха я изваяли гръцките класици, но тъй или иначе беше самото физическо превъплъщение на божествения Аполон. Аполон — римлянин. Римлянин!
Сула отиваше на срещата уверен в крайния успех. Гай Марий му беше казал достатъчно за понтийския цар, така че той имаше известна представа как ще протече разговорът между двамата. Не му беше минавало през ума, че нещо във външния му вид може да удиви Митридат, но си личеше, че по някаква тайнствена причина царят е буквално сразен и едва ли би могъл да му бъде достоен опонент в преговорите. Не че Сула се занимаваше с мисълта кое бе смаяло тъй силно човека насреща му, важното бе да се възползва от неочакваното си предимство.
— Какво търсиш в Кападокия, царю Митридат? — рече той вместо поздрав.
— Кападокия ми принадлежи по право — отвърна му царят с тази разлика, че вместо гласът му да прогърми като на легендарния Херакъл, репликата се чу някак тиха и колеблива, сякаш героят се притесняваше в присъствието на златокосия Аполон. А това го разгневи още повече.
— Кападокия принадлежи на кападокийците.
— Кападокийци и понтийци са един и същи народ.
— Как мога да ти повярвам, след като векове едните и другите са били управлявани от различни царски династии?
— Царете на Кападокия бяха чуждоземци, затова нямаме нищо общо с тях.
— Какво искаш да кажеш с „чуждоземци“?
— Те бяха Селевкиди. Идваха от Сирия.
Сула вдигна рамене.
— Много странно, царю Митридат. Доколкото виждам, кападокийският цар, на когото сега съм дал подслон в лагера си, по нищо не прилича на сирийските Селевкиди. Още по-малко пък прилича на теб! В рода му няма нищо сирийско, още по-малко в жилите му тече кръвта на Селевкидите. Цар Ариобарзан е по потекло кападокиец и е бил избран на престола от своя народ вместо сина ти Ариарат Евсев.