— Сигурно си мисли, че няма да науча — подметна Митридат.
— Мисли си, че малкото посветени в тайната няма да посмеят да ти кажат — обясни Гордий.
— Ами ти как така посмя?
Той широко се усмихна и зъбите му заблестяха на лунната светлина.
— Господарю мой, никой не може да измести теб от трона! Знам го още от първия път, когато те видях.
— Имаш думата ми, Гордий, че ще ти се отблагодаря, както подобава — облегна се царят на стената зад себе си и потъна в размисъл. Най-накрая добави: — Сигурно смята да ме убие съвсем скоро.
— И аз така мисля, Велики.
— Колко предани люде имам тук, в Синоп?
— Мисля, че са много повече от нейните. Тя е жена, царю, много по-жестока и коварна от мъжете. Кой би могъл да й има доверие? Онези, които са застанали на нейна страна, се надяват на издигане в йерархията, но всъщност разчитат повече на Фарнацес, отколкото на сестра ти. Предполагам, че когато той застане на престола, съучастниците му ще очакват да се отърве и от нея. И все пак повечето хора в двора не подкрепят заговора.
— Добре! Оставям на теб, Гордий, да съобщиш на всички онези, които още са ми предани, че се готви заговор. Нека бъдат готови за действие по всяко време на денонощието — нареди царят.
— Какво смяташ да правиш?
— Нека първо се опита да ме убие, пък аз ще я науча нея, дърта крава! Все пак ми е сестра. Не мога да си позволя да проливам кръвта й. Ще измисля нещо достатъчно ужасно, за да страдам и аз заради греха й.
— Велики, защо просто не ме оставиш още сега да ги арестувам двамата с Фарнацес! — едва се сдържаше да не извика на висок глас Гордий. — Ами ако те отровят! Колкото и да внимаваш с храната си, сестра ти може да ти сложи малко бучиниш или да ти пусне пепелянка в леглото. Умолявам те, остави ме да ги затворя още тази нощ! Така ще е най-лесно.
Но царят поклати глава.
— Трябват ми доказателства, Гордий — говореше той с каменно спокойствие, без нотка страх в гласа си. — Нека се опита да ме отрови. Да видим с биле ли ще бъде, или с гъби, или със змийска отрова… Сама ще си избере, пък да я видим как ще ми я поднесе.
— Царю, царю! — повтаряше тъстът му.
— Няма от какво да се тревожиш, Гордий — успокои го Митридат. — Никой не знае — дори и Лаодика, — че през онези седем години, които прекарах да се крия от отмъщението на майка си, се имунизирах срещу всички отрови, познати на човечеството — дори срещу такива, за които само аз знам. Ако на света има човек, който да твърди, че разбира от отрови, това съм аз. Да не мислиш, че всички тези белези по тялото ми са от ножове на убийци? Не! Това са следи от змийски ухапвания, Гордий, за да съм сигурен, че никой от роднините ми няма да успее да ме премахне с отрова — най-удобния за пред хората начин.
— Но ти си бил още дете тогава! — смая се Гордий.
— Казах си, защо да не доживея старини? Хем така по-дълго ще царувам.
— Но как успя да се имунизираш, Велики?
— Ами вземи например египетската кобра — разгорещи се царят, тъй като темата беше една от любимите му. — Сещаш се какво представлява — с голяма качулка и съвсем малка главичка. Накарах да ми я уловят във всякакви размери и да ми ги носят в кутии. Започнах с най-малката, като я караха да ме хапе. И така, една по една опитах зъбите на всички, докато най-накрая, Гордий, можех да се подложа и на най-голямата, дълга седем стъпки и дебела колкото лакътя ми, без дори да ми прилошее от отровата! Приложих същото и с пепелянките, скорпионите и отровните паяци. Сипвал съм си в храната по малко от всички растителни отрови — бучиниш, самакитка, мандрагора, вътрешност от черешови костилки, отвари от горски плодове, корени и билки, всякакви отровни гъби и така нататък, и така нататък. Да, Гордий, опитвал съм от всичко! Всеки път съм си слагал по малко по-голяма доза от предишния и накрая можех да изпия до дъно цяла чаша с отрова и да не ми стане нищо. И до ден-днешен продължавам да се имунизирам периодично — сипвам си във виното отрова, подлагам си ръката да ме хапят всякакви гадини. И, разбира се, си взимам нужните противоотрови — засмя се доволно Митридат. — Нека Лаодика опита на какво е способна! Няма да й се удаде да ме убие.
Нищо неподозиращата Лаодика нанесе своя смъртоносен удар още на тържествената вечеря, която даде по случай щастливото завръщане на царя. Понеже на празненството беше поканен целият двор, голямата тронна зала беше щателно изчистена, подредена с десетки кушетки за гостите, стените и колоните бяха украсени с букети и венци, а по пода щедро бяха посипани розови цветчета. Най-добрите музиканти в Синоп бяха привикани да осигуряват фон на гръцките актьори, които щяха да представят трагедията на Еврипид „Електра“, както и на световноизвестната танцьорка Анаис от Низибис, доведена по спешност от Амиз, където прекарваше лятото на морския бряг.