В древността царете на Понт се бяха хранили седнали край маси, подобно на тракийските си предшественици, но от доста години и те се бяха поддали на гръцката мода и предпочитаха да вечерят излегнати на кушетки. Това като че ли им се струваше достатъчна причина да се смятат за истински елинистически монарси, съществена част от гръцката култура.
Но скоро стана ясно, че претенциите за елинистическо възпитание на синопските царе и царедворци са доста мъгляви, след като всеки от поканените, щом влезеше в тронната зала, се долепяше ничком до земята и ако това не се сметнеше за достатъчно от великия цар, се опитваше с нужните венцехвалебствия да поправи грешката си. Но за химни и оди имаше малко време, тъй като царица Лаодика искаше да си свърши работата бързо и успешно. Щом започна празненството, тя подаде златната си чаша, скитска изработка, на своя съпруг не без да оближе предизвикателно ръба й с розовия си език.
— Пий от моята чаша, съпруже — подкани нежно тя Митридат.
Той пое чашата от ръцете й и без колебание отпи половината от съдържанието й на един дъх, а останалото върна обратно на масата пред двамата с царицата. Беше задържал в устата си част от виното и сега замляска шумно с език, без да сваля широките си и зелени като гроздови зърна очи, изпъстрени с кафяви точици, от лицето на сестра си. Сетне смръщи вежди, по-скоро в знак на дълбок размисъл, сякаш се опитваше да си припомни нещо, и най-накрая, явно сетил се, каквото е трябвало, засия в доволна усмивка.
— Дорикнион! — изрече той някаква непозната на околните думичка.
Царицата пребледня като платно. Целият двор замръзна на място. Митридат се беше постарал всички в залата, където и без това не се вдигаше особено голям шум, да го чуят.
Царят се обърна на лявата си страна.
— Гордий — повика той тъста си.
— Да, царю? — скочи бързо от кушетката си кападокиецът.
— Би ли бил така добър да ми помогнеш?
Лаодика беше четири години по-голяма от брат си и поразително му приличаше — нищо чудно, след като вече няколко поколения в рода най-често братът се женеше за сестра си и децата все по-точно и по-точно пресъздаваха образа на родителите си. За жена царицата беше едра, но затова пък добре сложена, а и винаги знаеше как най-добре да се издокара за пред хора; златистите й коси бяха сресани по гръцки, зеленикавокафявите й очи — грижливо очертани със стибия, бузите й — напудрени, устните й — плътно покрити с тъмнорозово, ръцете и краката — боядисани с къна. Бялата лента на диадемата й разделяше на две високото й чело, като дългите й краища стигаха чак до раменете й. Лаодика беше самото превъплъщение на идеята за царица — нещо, което винаги й е било мечта.
Прочела в погледа на брат си какво я очаква, тя се извъртя върху кушетката с мисълта да бяга, но беше изпреварена. Митридат я грабна за ръката, на която се беше подпряла, и я върна обратно на купчината възглавници, върху които се беше облягала. Отдалеч човек би си рекъл, че нежно я е прегърнал. От другата й страна стоеше изправен Гордий, по чието лице се четеше триумф. Знаеше каква ще е наградата за вярната му служба — царица щеше да стане не друга, а неговата дъщеря Ниса, която досега се беше губила сред десетината съпруги на Митридат. Оттам и внукът му Фарнацес щеше да измести от престола сина на Лаодика Махарес.
Лаодика обърна безпомощно глава на другата страна, но любимият й Фарнацес вече беше наобиколен от четирима придворни и Митридат едва го удостои с поглед. Вниманието на царя беше насочено най-вече към сестра му.
— Няма да умра, Лаодика — разочарова я той. — Предполагам, че дори няма да ми прилошее — усмихна се той, сякаш цялата работа му се струваше по-скоро забавна. — Но в чашата е останало достатъчно да убие стотина като теб.
С лявата си ръка царят стисна носа й и като я хвана през врата, рязко наведе главата й назад. За да си поеме дъх, сестра му трябваше да си отвори устата. Малко по малко Митридат изсипа цялото съдържание на красивата златна чаша в гърлото й, като караше Гордий след всяка глътка да затваря устата й. Той самият нежно потупваше жена си по врата, за да може тя по-лесно да погълне течността. Лаодика дори не се опитваше да се съпротивлява — явно смяташе, че би било под достойнството й. Една Митридатида никога не би се уплашила пред смъртта, особено когато залогът е бил царският престол.