А какъв се оказваше в действителност цар Никомед! Изключително висок, той навярно се беше славил като едър и здрав мъж на младини, но напредналата възраст го беше превърнала в съсухрено, прегърбено старче с провиснала гуша и отпуснати бузи. Зъбите му липсваха отдавна, косата му почти беше опадала, но пък и това си бяха все физически особености, които човек можеше да види и у всеки осемдесетгодишен римски консул. Например Сцевола Авгур. Разликата се състоеше във вътрешната енергия, която даваше сили на едните и на другите да живеят и да пазят достойнството си. Така например цар Никомед беше толкова женствен в поведението си, че направо ставаше смешен в одите на Юлия. Носеше дълги, свободно спускащи се дрехи от ефирна вълна, оцветени във всевъзможни цветове. На масата си слагаше златна перука на къдрици, силно наподобяващи месни колбаси, а човек никъде не можеше да го изненада без вечните му обеци от масивно злато на ушите. Царят имаше навика да си гримира лицето като евтина курва и нарочно говореше с дрезгав фалцет. Изобщо, ако нещо му липсваше, това беше чувството за величие, нищо че повече от петдесет години цяла Витиния се беше обръщала към него тъкмо като към такова. При това цар Никомед не се помнеше като владетел с лека ръка — в продължение на безкрайното си царуване той неведнъж и дваж беше наказвал непокорните си поданици или пък се беше разправял с нетърпеливите си за власт синове. Като го гледаше и още повече, като си представяше, че откакто е навлязло в пубертета, това човешко подобие насреща й винаги е проявявало своите женствени наклонности, Юлия дълго трябваше да се убеждава, че то е било способно да свали собствения си баща от престола му, да се наложи на негово място и вече толкова десетилетия да не се съмнява в лоялността на поданиците си.
И двамата му синове се намираха в двореца, но майките им отдавна не бяха на този свят. Старата царица се беше споминала пред много години (от нея беше по-големият син на владетеля — отново Никомед), а не след дълго я беше последвала и другата царска съпруга (чийто син се казваше Сократ). Нито Никомед — син, нито Сократ можеха да се нарекат младежи: първият беше на шестдесет и две, вторият — на петдесет и четири. И двамата бяха женени, но проявяваха същия женствен характер като баща си. Съпругата на Сократ беше дребно създанийце, напомнящо мишчица, която се крие по ъглите и когато трябва да мине от една стая в друга — припкаше, сякаш се страхува да не я забележи котката. Тази на Никомед беше едра, снажна и сърцата жена, която харесваше шегите за чужда сметка и можеше да събори стените с боботещия си смях. От нея Никомед имаше дъщеря — Ниса, чиято драма се състоеше във вече твърде напредналата й за женитба възраст; Сократ и жена му не бяха могли да се сдобият с дете.
— И като се замисли човек, какво по-естествено? — говореше един от робите на Юлия, докато чистеше стаята, която домакините й бяха отредили. — Изобщо не съм сигурен дали Сократ е способен да проникне в жена! Колкото до Ниса, и тя е започнала да хойка по себеподобни. С такава конска мутра като нейната не виждам кой мъж би я взел за жена.
— Ти си крайно нагъл — отбеляза с леден тон Юлия и с жест на погнуса показа вратата на младежа. На всяка крачка в двореца човек се сблъскваше с красиви роби от мъжки пол в разцвета на младостта си. Имаше само неколцина свободни люде, играещи ролята на приближени на царя и двамината му синове. Затова пък не бяха рядкост малки момченца, играещи ролята уж на прислуга, но ако се съдеше по това, че бяха далеч по-привлекателни от батковците си, навярно задачите им бяха от друго естество. Юлия гледаше да не мисли за какво точно биват използвани те, още повече че малкият Марий, свободолюбив, приятелски настроен към всички и най-вече — страшен симпатяга, навлизаше в пубертета.
— Гай Марий, нали ще наглеждаш сина ни? — тревожно попита мъжа си Юлия.
— Защо, страхуваш се да не започне авантюра с някое от цветчетата наоколо? — прихна да се смее Марий. — Няма защо да се плашиш за него, меа вита. Той вече ги разбира тези работи: никога няма да сбърка мъжко с женско.
— Благодаря ти за успокоението — усмихна се Юлия. — Колкото повече остаряваш, толкова по-малко се слушаш какви ги говориш, а, Гай Марий?
— Тъкмо обратното — отвърна той невъзмутимо.
— Тъкмо това исках да ти кажа.
— А, така ли?
— Не ти ли се струва, че дълго се заседяхме тук? — мина Юлия по същество.