— Ако ти е направило впечатление, че от доста време не сме минавали покрай села… — рече многозначително водачът. — По тези места климатът е суров, а лятото — кратко. Хората са се научили да си издълбават домовете в самите скали. През лятото им държи хладно, през зимата — топло. Защо да строят къщи, когато Великата богиня Ма им ги е построила вместо тях?
— И откога са се научили да живеят в скалите? — не сдържаше удивлението си Марий.
Но водачът не знаеше.
— Откакто има хора на този свят — махна той с ръка. — В Киликия се знае, че най-първите хора на земята се родили именно в Кападокия и че оттогава досега нищо в начина им на живот не се е променило.
Още не се бяха измъкнали от лабиринта на скалистите дефилета, когато Марий забеляза пред себе си планината; напълно самотна на хоризонта, това беше без съмнение най-величествената планина, която той беше виждал с очите си; по-висока от гръцкия Олимп, по-висока дори от огромния масив, ограждащ от север Италийска Галия. Представляваше един могъщ конус в средата и няколко по-малки в двата му края, като на фона на синьото небе искрящият от снеговете връх заслепяваше очите на наблюдателя. Естествено Марий знаеше името на това величествено творение на природата: планината Аргей, описана от гърците, но видяна само от шепа римляни. А в подножието му се намираше Евсевия Мазака, единственият град в цяла Кападокия, където живееше и царят.
За нещастие Марий идваше откъм Киликия, а това означаваше, че Мазака се намира от обратната страна на планината. Градът нарочно беше издигнат на север от Аргей, за да бъде по-близо до река Халис, голямата червеникава река, извираща от сърцето на Мала Азия — единствената леснодостъпна връзка на страната със света.
Затова вече преваляше, когато Марий зърна смътните очертания на жилищата, скупчени едно връз друго в сянката на Аргей. Идеше му да въздъхне с облекчение, но внезапно си даде сметка, че се озовава на бойно поле. Твърде необичайно усещане! Да язди по същите места, където преди броени дни са се водили кървави сражения и са загинали може би хиляди души, без той самият да е участвал в сражението, без дори да го вълнува особено кои са победителите… За пръв път в живота си той, Гай Марий, завоевателят на Нумидия и унищожителят на германите, се разхождаше по бойното поле в качеството си на наблюдател.
Нещо го гореше отвътре и не му даваше мира; но той така и не спираше да върви по посока на малкото градче, почти без да обръща внимание на картината около себе си. Така и никой не си беше направил труда да разчисти след полесражението. Навсякъде се въргаляха разлагащи се, окървавени трупове на хора, разсъблечени от мародерите и оставени да гният голи на откритото. Студеният въздух ги бранеше от мухите, които иначе биха закрили небето с гъстите си облаци, а постоянно духащият вятър отвяваше вонята на мърша надалеч и Марий дори не се притесняваше да гази сред купищата убити. За разлика от водача си, който не криеше сълзите си, и от двамината си роби, способни да си изповръщат и червата от ужас, Гай Марий обаче сякаш нищо не забелязваше. Всъщност погледът му шареше във всички посоки с надеждата да открие по-важното: лагера на живите, на тези, които бяха победили. Най-сетне и той му се разкри, на около два километра североизточно от бойното поле, където се издигаха многобройни палатки от животинска кожа, закрити от тънък, синкав воал дим от лагерните огньове.
Митридат. Нямаше кой друг да бъде. А Гай Марий не беше дотам наивен, че да помисли изкланите войници в краката си за тези на Митридат. Не, понтийската армия беше спечелила сражението, а по бойното поле лежаха голите трупове на кападокийците. Бедни овчари и изостанали жители на скални пещери… както и множество сирийски и гръцки наемници, ако набитото му око правилно различаваше типичните за двете раси черти. Къде ли беше малкото царче? Нямаше смисъл да се чуди. Щом не бе дошло до Тавър, щом не беше отговорило на нито едно от Мариевите писма, значи имаше само един възможен отговор — бяха го убили. Както без съмнение бяха постъпили и с пратениците от Тавър.
Всеки нормален човек би обърнал коня си назад и би се отдалечил възможно най-бързо от това прокълнато място, надявайки се, че никой не го е забелязал. Но не и Гай Марий. Най-сетне беше настигнал цар Митридат Евпатор, пък макар и на чужда територия. Не му оставаше друго, освен да подритне за последен път изтощеното животно под себе си и да се забърза за отдавна чаканата среща.