Митридат скочи от коня си и застана пред стълбите. Налагаше му се да гледа Марий отдолу, а това очевидно не му се нравеше. И все пак не можеше да избърза нагоре по стъпалата като услужлив царедворец. „Колкото мен висок — оценяваше го Марий, — и също така строен, както бях и аз на младини.“ Митридат не беше красавец, но притежаваше чисто, широко, по-скоро квадратно лице, което можеше да привлече погледа. Правеше впечатление издължената му, заоблена брадичка, както и дългият му, месест нос. Беше по-скоро светлокож, очите му имаха лешников цвят, а изпод лъвската глава се подаваха златисти кичури, допълнени с характерните му бакенбарди. Портретът му можеше да завърши с малката му, червена уста, която според римлянина издаваше буен и невъздържан характер.
„И все пак ти вече си виждал хора в тоги?“ — питаше го мислено Марий и прехвърляше през паметта си всичко, което знаеше за живота на цар Митридат. По никое от местата, където се знаеше, че понтийският цар се е подвизавал, Марий не би предположил, че ще се разхождат римляни в официални тоги. Но пък по погледа на царя личеше, че той добре разбира що за човек има пред себе си. От дългия си опит Марий се беше убедил какво дълбоко впечатление прави римската тога на чужденците, които за пръв път я виждат с очите си; спокойствието на Митридат доказваше само едно: че и преди е виждал римски магистрати. Къде ги бе виждал?
Цар Митридат Евпатор се заизкачва по стълбите с небрежна походка. Щом стигна до непознатия, му протегна ръка в знак за добри намерения. Двамата си стиснаха ръцете, като се показаха достатъчно цивилизовани да не се съревновават кой ще смачка тази на другия.
— Гай Марий — рече царят на гръцки с учудващо подобен на римлянина акцент, — за мен е наистина неочаквана чест.
— Царю Митридат, удоволствието е изцяло мое.
— Заповядай, заповядай! — прегърна царят Марий през раменете и го поведе към вратата, този път широко отворена от прислугата. — Надявам се да са те посрещнали, както ти е искало?
— От нищо не мога да се оплача.
Преди обаче царят да влезе в двореца, вътре се шмугнаха десетина от телохранителите му, които внимателно провериха цялата тронна зала дали не се крие враг. Други десетина застанаха плътно зад царя си, да прикрият тила му в случай на опасност. Най-накрая, като се увериха, че е безопасно, половината от стражите излязоха от залата, за да претърсят другите части на двореца, докато останалата половина имаше за задължение нито за миг да не изпуска Митридат от поглед. Царят се насочи към мраморния трон в другия край на помещението, разположи се по господарски на пурпурната възглавница и с щракване на пръстите си заповяда да донесат стол за Гай Марий.
— Надявам се, поднесли са ти нещо за хапване? — попита.
— Предпочетох вместо това да се изкъпя — обясни Марий.
— Тогава да вечеряме?
— Ако и ти си гладен. Но стига да не държиш на повече сътрапезници, не бих имал нищо против да донесат една маса и да се храним тук, при трона ти.
Донесоха маса, вино и скромното меню от салати, таратор, обилно подправен с чесън, няколко вкусни варени мръвки от смеляно агнешко месо. Царят не благоволи да отбележи нищо за оскъдната трапеза — навярно тя напълно задоволяваше вълчия му глад; всъщност последното можеше да се каже повече за Марий…
Едва след като двамата се нахраниха и слугите отнесоха празните чинии, великите личности започнаха да обсъждат великите въпроси, които ги бяха срещнали. Навън още падаше сивкав здрач, но вътре в лошо осветената зала отдавна цареше непрогледен мрак. Ужасени слуги като сенки се местеха от лампа на лампа и изхабяваха много нерви, преди огънят да се захване за фитила и да засвети от стената. Личеше си, че и маслото е лошокачествено.
— Къде е цар Ариарат? — попита Марий.
— Няма го вече на този свят — отговори Митридат, както си бъркаше със златна тел между зъбите. — Умря преди два месеца.
— Как?
Когато двамата се бяха доближили достатъчно на стълбите пред двореца, Марий забеляза, че очите на домакина му са всъщност зелени. Отдалеч изглеждаха по-скоро кафяви заради мъничките точици — дори да не можеше да ги нарече красиви, трябваше да се съгласи, че очите на понтиеца бяха забележителни. Сега те се отместиха за миг встрани, после обаче се спряха отново на лицето на римлянина, отворени широко в знак на невинност и простодушие. „Сега ще чуем една любезна лъжа“ — беше първото, което си помисли Марий.