— От тежка болест — въздъхна тежко Митридат. — Доколкото знам, починал е в този дворец. Но, разбира се, тогава бях далеч.
— Тогава кой се е сражавал под стените на града?
— Аз. Бях принуден — отвърна лаконично царят.
— От кого?
— От сирийския претендент, който искаше да завземе престола от името на Селевкидите. В царската династия на Кападокия има много селевкидска кръв — обясни той.
— И това какво те засяга теб?
— Ами, как да ти обясня… Тъстът ми, всъщност един от тъстовете ми е кападокиец. Принц Гордий. Ариарат VII беше син на сестра ми, също както и малкият му брат, който за щастие е все още жив. Разбира се, престолът принадлежи по право на племенника ми, аз само се чувствам длъжен да запазя това му право — хвалеше се понтиецът.
— За пръв път чувам, че Ариарат има по-малък брат, царю — не се сдържа да отбележи Марий.
— Не се и съмнявам.
— Но ти ще ми разкажеш всичко в подробности.
— Е, беше месец бедромион, когато до мен в Дастейра достигна призивът за помощ от страна на царския брат. Нямаше време за губене, събрах каквито войски можах и потеглих към Евсевия Мазака. Уви, царят вече беше умрял и в града не се вясваше жива душа. Малкият брат бе избягал в страната на троглотитите. На мен не ми оставаше друго, освен да заема града и да чакам претендента да се покаже с армията си.
— И как се казваше въпросният сирийски претендент?
— Селевк — погледна го учудено Митридат.
— Е, да, трябваше да се сетя, че един сирийски претендент ще се казва Селевк! — отбеляза римлянинът.
Иронията му обаче остана скрита за Митридат, който не бе общувал никога с римляни, затова гледаше с по-сериозен поглед на нещата от живота и почти не се смееше. „Дори с царя на Нумидия Югурта можехме да се разбираме, докато с този… — мислеше си тъжно Марий. — Митридат със сигурност не е толкова интелигентен, колкото Югурта, но тъкмо това го прави още по-опасен. И Югурта колеше роднините си, но поне съзнаваше, че това е грях пред боговете и че един ден ще трябва да отговаря за вината си. Докато този смята сам себе си за бог, не знае ни срам, ни вина. Би ми се искало да науча нещо повече за него, за царството му Понт. Онова, което Никомед сподели с мен, беше малко, пък и крайно субективно. Да не говорим, че той няма представа що за човек е съседът му.“
— Да разбирам тогава, че си влязъл в сражение със сириеца и си го победил.
— Така беше! — изсумтя царят. — Жалка работа! Изклахме ги почти всички.
— И аз така забелязах — отсече сухо Марий и се наведе над масата. — Кажи ми, царю Митридат, вие в Понт нямате ли обичай да разчиствате бойните полета от труповете, на убитите?
Царят примигна в знак на учудване и чак след това разбра, че в репликата на гостенина му се крие известен укор.
— По това време на годината? — зачуди се той на глас. — Защо? До лятото вече ще са ги изяли мухите.
— Разбирам.
Марий седеше вдървено на стола си и се беше хванал за двете му дръжки: не от притеснение пред царствения си домакин, а по простата причина, че римската тога не е дреха, позволяваща каква да е поза.
— Бих искал да видя с очите си малкия цар Ариарат VIII. Дали няма да бъде възможно, царю?
— Разбира се, разбира се! — зарадва се от предложението Митридат и плесна с ръце. На вратата се показа беловласият старец. — Покани царя и принц Гордий! — Сетне се обърна отново към Марий. — Преди десетина дни открих племенника си заедно с принц Гордий на сигурно място, в пещерите на троглотитите.
— Невероятно — изцъка с език Марий.
На вратата се показа принц Гордий, прехвърлил петдесетте мъж, хванал за ръка наглед десетгодишно момченце. И двамата бяха облечени по гръцка мода и застанаха послушно пред ниския подиум, на който се намираха тронът на Митридат и столът на Марий.
— Е, млади човече, радвам се да се запознаем — рече гостът. — Как се чувстваш днес?
— Благодаря, добре, Гай Марий — отговори любезно детето, което толкова силно приличаше на цар Митридат, че на страничния наблюдател му се струваше все едно гледа самия цар, само че двайсетина години по-млад.
— Научавам, че брат ти бил починал?
— Да, Гай Марий. Умря от болест тук, в двореца, преди два месеца — повтори заученото момчето.
— И сега ти си цар на Кападокия?
— Да, Гай Марий.
— Харесва ли ти да си цар?
— Да, Гай Марий.
— Не си ли малък да управляваш сам?
— Дядо Гордий ще ми помага.
— Защо дядо?
Гордий се усмихна, което можеше да се окаже фатално за хора със слаби нерви.
— Мен целият свят ме знае като дядо Гордий, Гай Марий — въздъхна замечтано той.
— Разбирам. Благодаря за аудиенцията, царю Ариарат.
Момчето и възрастният му придружител се наведоха покорно и излязоха от залата.