— И разчистихте ли бойното поле? — попита най-накрая царят.
Гордий преглътна, защото всъщност не знаеше какъв отговор искаше да чуе Митридат.
— Разбира се, че не, Велики.
— Тогава какво търсиш тук? Бягай да чистиш!
— Но Велики царю, Божествени… та той те нарече варварин!
— Според начина му на мислене, аз наистина съм варварин — сгълча го царят. — Но повече няма да му се удаде случай да го повтори. Ако е признак за цивилизованост хората да си хабят силите за излишни неща, то така да бъде: ще чистите и това е. Не искам повече никой, който се смята за цивилизован човек, да нарича мен варварин!
„Като ти мине ядът, ще ти минат и тия глупости от главата — помисли си Гордий, но естествено не посмя да го изрече на глас. — Гай Марий е прав, Велики. Ти си чист варварин.“
И така, най-сетне някой се погрижи за останките от сражението при Евсевия Мазака. Труповете бяха събрани на купове и изгорени. Пепелта на свой ред беше прибрана в глинени урни, заровени под огромна изкуствена могила, която обаче някак се губеше на фона на величествената планина Аргей. Самият цар Митридат обаче не остана да се увери изпълнена ли му е била заповедта. Изпрати войската си в Понт, а сам се запъти към Армения, придружен от доста непривична компания. Почти целият му двор, включително десет царски съпруги, три наложнички и пет — шест деца съпровождаха великия цар по пътя му на изток, а свитата и багажът се точеха на повече от километър назад по пътищата. Митридат имаше чувството, че се е превърнал в огромен охлюв — никога не се беше движил толкова бавно, изминавайки по не повече от петнайсет — двайсет километра на ден. И все пак не стигна чак дотам, че да се поддаде на увещанията на жените и да спре ден-два за почивка. Безопасността на двора се осигуряваше от хиляда конници, тъкмо колкото биха подхождали на една царска делегация.
Защото това беше просто делегация, тръгнала да поднесе своите почитания на новокоронясания цар на Армения. Новината бе достигнала до Митридат в началото на похода му срещу Кападокия и той незабавно бе пратил хора обратно в Дастейра със задачата да му набавят жени, деца, царедворци, подаръци за царя, дрехи за из път и естествено необходимите за подобно пътуване провизии. На безкрайния керван бяха нужни точно два месеца да стигне до река Халис, близо до Евсевия Мазака, и, общо взето, дворът и Гай Марий бяха пристигнали едновременно. Причината Марий да не завари Митридат в двореца му бе, че той тъкмо навестяваше лагера на пътниците на брега на реката и се уверяваше, че всичко е било свършено, както го бе поискал.
Най-интересното бе, че Митридат не знаеше нищичко за новия арменски цар, освен че е много млад, че е законен син на покойния цар Артавазд, че се казва Тигран и че от ранна детска възраст е живял като заложник при царя на Партия. Митридат си мислеше, че за пръв път ще има за съсед свой връстник. Цар, който ще управлява могъща източна държава, държава, която няма никакви вземания — давания със Запада и би могла да бъде съюзник на Понт в очертаващата се война с римляните!
Армения заемаше обширните планински земи около Арарат и на изток излизаше на Каспийско или Хирканско море. Вековни връзки — културни и географски — го бяха обвързвали с царство Партия, чиито владетели никога не бяха проявявали интерес към земите на запад от Ефрат.
Най-лесният път към Армения беше нагоре по течението на река Халис, до самите й извори, после през планинските била, през завоюваното от Митридат царство Малка Армения, а нататък покрай горното течение на Ефрат, през още една планина, от другата страна на която извираше река Аракс, отвеждаща право в град Артаксата, столицата на Армения. При зимни условия пътуването би било практически невъзможно заради жестоките студове по високите части на планините. Затова пък началото на лятото беше изключително приятен сезон за подобни начинания, тъй като керванът прекосяваше китни долини, ухаещи на диви цветя — синя цикория, жълти иглики и лютичета, аленочервени макове. Гори практически нямаше, по-скоро поддържани от човешка ръка дървесни масиви, предназначени за сечене или, напротив, да спират зимните ветрове. Лятото по тези места беше толкова кратка, че дори през юни тополите и брезите стояха повечето голи, без листа.
По пътя имаше само един град — Карана, а селата бяха пръснати съвсем нарядко. Дори и номадски станове почти не се виждаха. Добре, че организаторите на тържественото шествие се бяха сетили да вземат необходимите количества жито, както и фураж вместо плодове и зеленчуци; за месото се разчиташе само на случайно срещнати овчари. Митридат се показа достатъчно разумен човек и каквото не намираше под формата на дивеч из полята, купуваше го прескъпо от селата и случайните овчари, които керванът задминаваше. В паметта на смаяните от гледката на царското шествие хора Митридат щеше да остане като полубог, пръскащ пари за какво ли не.