— Никой няма да каже подобно нещо — заяви той напълно уверен. — Вече съм обмислил всичко, Марк. Мислиш ли, че за тези години не съм намерил решение на всички пречки, които биха изникнали пред мен? Измислил съм такъв план, че никой в нищо да не може да ме пипне!
— И какъв е този план? — попита скептично Друз.
— Първо на първо, само ти и аз ще знаем къде точно съм заминал и какво смятам да правя. Това, което Рим ще научи, ще бъде онова, което знаят Ливия Друза и Сервилия Цепионида, а то е, че се намирам в Транспаданска Галия и че си търся земи за купуване. Толкова съм се запалил от идеята да забогатявам, че навярно ще прекарам поне няколко месеца из провинцията. Никой няма да се усъмни, още повече че отдавна разправям как ми е хрумнало да построя цели градове в Галия и да дам тласък на занаятчийството, особено на металообработването. Така или иначе винаги наблягам на желанието си да закупя само поземлената собственост, да не би някой да ме обвини в дейност, чужда на сенаторския ми статут. Самите металолеярници ще бъдат обект на други интереси, аз само ще притежавам градовете!
Цепион говореше с такъв патос, че Друз (който почти нищо не бе разбрал от току-що изнесената беседа: „Как да забогатеем най-бързо“, защото и почти не беше слушал) започна да го гледа с други очи.
— Току-виж съм започнал да ти вярвам — отбеляза той все пак с известни резерви.
— Защо да не ми вярваш? Все пак именно металолеярските градове са част от сферите на живота, където смятам да вложа наследството си от Смирна. След като тъй и тъй ще е по-разумно да държа парите си на римска територия, но далеч от самия Рим, никое от банковите сдружения в града няма да види нищо от състоянието ми. Съмнявам се, че в римската хазна ще се намерят достатъчно умни или достатъчно жертвоготовни хора, за да губят време къде, кога и под каква форма съм влагал парите си в предприятия далеч от града — похвали се за съобразителността си Цепион.
Друз вече го гледаше с истинско изумление.
— Квинт Сервилий, ти ме смайваш! Никога не съм предполагал, че си способен на толкова хитрост и коварство.
— Аз пък си знаех, че ще те смая — съгласи се доволен Цепион, но бързо добави: — И все пак трябва да призная, че не го измислих аз. Малко преди да умре, баща ми ми прати специално писмо, в което ми обясняваше как ще е най-добре да постъпя. В Смирна ме чакат толкова пари, че не е за вярване!
— Да, не се и съмнявам — отсече сухо Друз.
— Не, не става дума за Златото на Толоза! — размаха ръце в знак на безпомощност Цепион. — Става дума за наследството и на двамата ми родители! Баща ми е бил достатъчно разсъдлив да пренесе цялото си състояние вън от Рим, преди да почне процесът срещу него, независимо от всички опити на оня надут кунус Норбан да му попречи… най-вече като го хвърли в тъмница, преди да го прати в изгнание. Лека — полека част от парите са се върнали по различни канали в Рим, но на достатъчно скромни траншове, за да не привличат внимание. Това е и причината, както сам добре знаеш, досега да водя толкова скромен живот.
— Знам много добре защо водиш скромен живот — натърти на последната му реплика Друз, който откакто старият Цепион беше осъден, подслоняваше у дома си сина му заедно с цялото му семейство. — И все пак едно нещо продължава да ме смущава. Защо просто не оставиш наследството си в Смирна?
— Не мога — поклати глава Цепион. — Баща ми твърдеше, че в Смирна то не може да стои цяла вечност в безопасност. Не само в Смирна, ами където да било из Римска Азия. Дори и в Кос или Родос. Твърди, че откупвачите на данъци били накарали цялото местно население да мрази от дъното на душата си Рим и римляните. Някой ден цялата провинция щяла да се вдигне на оръжие.
— И да въстанат, ние в най-скоро време ще ги усмирим — успокои го Друз.
— Да, знам! Но междувременно? Да не си мислиш, че толкова злато, сребро и скъпоценности ще останат далеч от погледите на местните? Според баща ми първата работа на въстаниците ще бъде да ограбят храмовете и банките — отвърна Цепион.
Друз кимна.
— Навярно е прав. Трябва да преместиш наследството си възможно най-скоро. Но защо в Италийска Галия!
— Само част, само част. Останалите ще прехвърля в Кампания, Умбрия, Етрурия, а ако реша, че не е достатъчно — и в Масилия, Утика, Гадес. Цялото западно крайбрежие на Вътрешно море може да послужи за целта.
— Защо не признаеш истината, Квинт… поне на мен, своя шурей и зет? — попита Друз с отегчение. — Твоята сестра ми е жена, моята — на теб. Толкова здраво сме се обвързали един за друг, че и да искаме, не можем да се разделим. Трябва да го признаеш, поне на мен! Ти си наследил Златото на Толоза!