Италиецът Силон приличаше по-скоро на римлянин, римлянинът Друз — на италиец. Силон притежаваше типичния римски нос, типичния безличен тен — нито светъл, нито тъмен. Фигурата му беше на висок и строен мъж, а и имаше приятно според римските вкусове лице. Единственото, което смущаваше околните, бяха феноменалните му очи — жълтеникаво — зелени, те му придаваха змийски поглед не само с цвета си, но и защото Силон почти не мигаше. Именно погледът на влечуго издаваше марсийския му произход, защото марсите открай време се знаеха като почитащи змиите и навярно сами възпитаваха децата си да мигат възможно най-рядко. Доколкото марсите продължаваха да имат свой общ предводител, то навремето той беше Силоновият баща. След смъртта му мястото му зае самият Силон, независимо от младата си възраст. Марсът имаше и пари, и образование, така че заслужаваше повече уважение от онези римляни, които, навирили носове и издули гърди, имаха навика да го подминават като стълб или в най-добрия случай да го тупат покровителствено по рамото. Но Квинт Попедий си оставаше жалък италиец, при това родом от племе, което дори не се ползваше с латински права. Квинт Попедий Силон не беше римлянин, затова заслужаваше само презрение.
Произхождаше от богатите планински земи в Централна Италия; в действителност родното му място се намираше в близост до Рим. Областта се славеше с тайнственото езеро Фуцине, където водата се надигаше и спадаше от само себе си, без никаква връзка с годишните разливи на съседните реки и с високите върхове на Апенините, които се врязваха като с нож насред земите на марсите. От всички народи в Италия марсите се знаеха като най-богатия и най-многобройния. В продължение на векове те никога не се бяха надигали срещу Рим. Гордееха се с това, че никой римски пълководец не би бил способен да спечели триумф без марси в армията си, още по-малко би могъл да ги победи тях самите. И въпреки това цели векове марсите — също както и никой от останалите италийски народи — не бяха заслужили в очите на римляните правото да получат римско гражданство. Вследствие на това нямаха право да сключват договори с римската държава, нямаха право да сключват брак с римски граждани, да се явяват пред римски съд по обвинение в углавно престъпление. Затова пък римляните можеха да ги бият с камшик до смърт, да секвестират реколтата им, да крадат децата на жените им, без да се страхуват, че бащите ще потърсят справедливост.
Ако Рим беше оставил марсите да си живеят спокойно в родните планини, където притежаваха всичко, от което се нуждаеха, никой нямаше да обръща голямо внимание на подобни издевателства. Но както това важеше и за всички останали части на полуострова, които не се водеха пряко владение на Рим, марсите бяха принудени да търпят между собствените си поселения натрапеното със сила присъствие на римската колония Алба Фуценция, грижливо замаскирана под името „латински град“. Както можеше да се очаква, Алба Фуценция се превърна в най-богатия и преуспяващ град в областта, започна да се разраства постоянно, докато един ден не се оказа най-значителното селище в този край на Италия — не за друго, а заради здравото си ядро от римски граждани, които единствено можеха да водят свободно търговия с Рим, както и заради тъй наречените латински права на останалите жители, които им даваха голяма част от привилегиите на пълноправните римски граждани, с изключение на това, че не можеха да участват в изборите за римски магистрати; от датата на встъпването си в длъжност местните управители получаваха, автоматически римско гражданство, също както и наследниците им по пряка линия. По този начин Алба Фуценция бе увеличавала своя престиж и влияние сред околността за сметка на старото марсийско средище — Марувиум, но нещо повече: постоянно напомняше на всички марси за различията, които съществуват между тях и римляните.
В по-стари времена цяла Италия се бе стремила към едно: да получи латински права, а след това и пълно римско гражданство за своите жители. Пак в онези отдавна отминали години и самите римляни, управлявани от вещата ръка на хора като Апий Клавдий Цек, осъзнаваха необходимостта от промяна, най-вече в името на сигурността на целия полуостров. Италия трябваше да се превърне в част от Рим. Но след като някои от италийските народи застанаха на страната на Ханибал в годините, когато армията му беше обикаляла из полуострова, следваната от Рим линия изведнъж се промени и тенденцията един по един градовете в Италия да получават латински права внезапно се прекрати.