Една от причините за това беше все по-нарастващата миграция от италийската провинция към римските и латинските градове — включително към самия Рим. Всеки, който се задържеше за определен срок на територията на някой от тези градове, получаваше латински права или дори пълно римско гражданство. Така например пелигните се оплакваха, че четири хиляди от техните съплеменници били напуснали родните си места, за да заживеят в латинския град Фрегела, което беше използвано за оправдание, когато народът отказа повече да дава войници за римските легиони.
От време на време в Рим се намираха хора, склонни да решат поне някои от възникващите вследствие на масовата емиграция проблеми; най-драстична мярка за спиране на явлението беше законът на народния трибун Марк Юний Пен, прокаран в годината преди бунта във Фрегела. Пен изхвърли вън от пределите на Рим и от римските колонии всички неримляни и по повод прилагането на този закон в Рим избухна скандал, разклатил из основи позициите на нобилитета. Оказа се, че Марк Перперна, консул четири години по-рано, бил италиец, който никога през живота си не бил получавал римско гражданство!
Подобен инцидент нямаше как да не предизвика ответна реакция в средите на онези, които по принцип се чувстваха призвани да управляват Рим; една от водещите фигури във все по-засилващото се движение против политическата еманципация на Италия беше не друг, а бащата на Друз — Марк Ливий Друз Цензор, който беше активен съучастник в заговора срещу Гай Гракх, а по-късно — един от хората, сторили най-много за отменянето на законите му.
Никой не би предположил, че именно синът на цензора Друз, който при това твърде млад бе поел функциите на патерфамилиас в осиротялото си семейство — баща му така и не доживя края на мандата си като цензор, — ще се отметне от повелите на баща си и ще стане инициатор на коренно различна политика. Произхождащ от стара й знатна фамилия на плебеи — нобили, член на колегията на понтифексите, наследил от баща си баснословни съкровища, обвързан по кръвна или сватовска линия с древните патрициански родове на Сервилий Цепионите, Корнелий Сципионите, и Емилий Лепидите, от младия Марк Ливий Друз се очакваше да се превърне в един от стълбовете на ултраконсервативната фракция в Сената, която от няколко години направляваше римската държавна политика. Той сам отрано даваше признаци, че ще заеме подобна роля, но причината да мине на коренно различни позиции се дължеше на чиста случайност. В качеството си на военен трибун Друз присъстваше на разгрома на римските легиони при Араузио, когато проконсулът — патриций Квинт Сервилий Цепион упорито бе отказал да сътрудничи на новия човек Гней Малий Максим, обричайки осемдесет хиляди римски и италийски войници на пълно унищожение от страна на германските нашественици.
Когато Друз се завърна от Трансалпийска Галия, в живота му бяха настъпили две съществени промени: едната бе приятелството му с марсийския благородник Квинт Попедий Силон, другата — убеждението, че хората от собствената му черга, особено тъстът му Цепион, нехаят за цената на живота на всички онези войници, загинали при Араузио — от събратята им аристократи до последния италийски или римски капите цензи.
Това обаче не означаваше, че младият Марк Ливий Друз отведнъж е прегърнал идеята за коренни реформи; той си оставаше рожба на своята класа и дълго време щеше да го доказва. Разликата между него и събратята му по рождение обаче бе в това, че за разлика от своите връстници той бе имал конкретен случай да започне да разсъждава. Сред римляните бе прието да се казва, че съдбата на Гракхите била решена, когато по-големият брат Тиберий Семпроний Гракх — също потомък на славни римски фамилии — пътувал като младеж из Етрурия и с очите си видял римските обществени земи в областта да се владеят от шепа богати римляни, които обработват дяловете си, използвайки труда на стотици роби, оковани във вериги и държани през нощта в тесните и задушни бараки, познати като ергастула. „Къде са — питал се Тиберий Гракх, — дребните римски стопани, които трябва да се грижат за тази земя, да осигуряват собственото си препитание и да отглеждат деца, които да пълнят римските легиони?“ Макар и син на майка си, Тиберий Гракх започнал да разсъждава; и тъкмо защото бил син на майка си, той изпитвал едновременно стремеж за справедливост и любов към Рим, в името на който бил готов да жертва сам себе си.
Седем години бяха отминали от битката при Араузио, седем години, през които Друз влезе в Сената, служи като квестор в Римска Азия, беше принуден да подслони под бащината стряха зет си и семейството му, лишени от собствен дом заради конфискацията на имуществото на стария Цепион, стана понтифекс, увеличи до голяма степен личното си имущество, стана пряк и косвен свидетел на ужасните събития, които доведоха до убийството на Сатурнин и съмишлениците му, и застана твърдо на страната на Сената, когато Сатурнин се опита да се провъзгласи за цар на Рим. Седем години, през които неведнъж Друз бе приемал като скъп гост в дома си Квинт Попедий Силон, беше го слушал да говори и беше продължавал да разсъждава. В негова лична амбиция се беше превърнало желанието му да разреши веднъж завинаги обидните недоразумения, които съществуваха между Рим и Италия, но по начин, свойствен на римските традиции, а именно по мирен, ненасилствен път, следвайки принципа на взаимното съгласие. В името на тази цел той жертваше всички свои усилия, макар и да се криеше в сянка, нежелаещ да се показва пред обществеността, преди да е изнамерил единствено вярното решение.