Марсът Силон беше единственият човек, който имаше представа накъде клони приятелят му Друз. Но той беше човек, изключително деликатен, та нито веднъж не посмя открито да тласне Друз по наклона, който той искаше да избегне, минавайки по обиколни пътеки; нито веднъж не се опита да му налага своето мнение, което в много отношения се различаваше от това на римлянина. В битката при Араузио Силон беше командвал легион от шест хиляди души, които бяха избити почти до крак. И това бяха все марси, не римляни. Марсите ги бяха родили и отгледали, марсите ги бяха въоръжили, марсите ги бяха хранили по време на трагичния поход срещу германите. Но Рим не благоволи да оцени всички усилия, които бяха хвърлени от народа на марсите, за да могат да му дарят този неизползван за нищо легион от мъртъвци, за които никой нищо не спомена.
Докато Друз мечтаеше за разпространение на римското гражданство из цяла Италия, Силон мечтаеше за откъсване на същата тази Италия от опеката на Рим; мечтаеше за създаването на обща италийска държава и нация, но отделно от Рим — мечтаеше за Италия. И когато тази Италия видеше бял свят — а Силон беше сигурен, че това ще стане, — всички италийски народи щяха да застанат рамо до рамо в кървава война с Рим и щяха да победят, щяха да погълнат Рим и да превърнат римляните в част от тази нова нация, която щеше да наследи и всички римски владения вън от полуострова.
Силон не беше сам и добре го знаеше. В продължение на последните седем години той беше обикалял надлъж и нашир Италия, дори и Италийска Галия в търсене на съмишленици и се беше убедил, че такива хора има, и то не каквито и да е. Зад него заставаха все лидери, все хора с авторитет сред съплеменниците си, които той можеше да раздели най-общо на две: първите като Марий Егнаций, Гай Папий Мутил или Понций Телезин, които произхождаха от стари фамилии, утвърдили се като стълбове на националната идентичност на своите народи; вторите — като Марк Лампоний, Публий Ветий Скатон, Гай Видацилий или Тит Лафрений, своего рода нови хора, които обаче бяха съумели със собствени усилия да си осигурят име и влияние. Силон беше обикалял дом след дом, беше канен на вечеря, беше разговарял като клиент и в едно се бе убедил: че дори общият за всички италийци език — латинският — не може да прикрие ненавистта на събеседниците му към Рим и нежеланието им да простят греховете му.
Едва ли Силон можеше да се гордее, че идеята за обща италийска нация е плод единствено на неговия ум. Със сигурност обаче той пръв я поставяше толкова насериозно пред представителите на другите народи, пръв я сочеше като единствено възможна за оцеляването им алтернатива. Но допреди надеждите на повечето италийци бяха насочени към получаването на пълно римско гражданство, към обединяването на целия полуостров в едно цяло — Рим, който да се простира от единия до другия му край. Толкова неоспоримо беше превъзходството на Рим над всеки от италийските народи поотделно, че те самите се приучваха да мислят като римляни, да се управляват чрез институции, сходни на римските. За италиеца бе станало естествено желанието един ден да види себе си, потомците си, собствеността си пълноправна част от огромното тяло, наречено Рим.
Някои от хората, с които Силон говореше, осъждаха най-вече трагедията при Араузио, но мнозина други обръщаха внимание на все по-отслабващото съдействие от страна на латинските градове, които започваха да се считат за нещо отделно от останалите италийци. Онези, които прехвърляха вината за нещастията си на латините, използваха като довод самодоволството им, че са нещо особено, а това естествено пораждало желанието им и за в бъдеще да живеят в съседство с народи, които да смятат за по-долни от себе си.