— Прав си, Квинт Сервилий — рече замислено Друз. — В наше време все се оказва, че на войската в последния момент са й потрябвали десет хиляди бройки от това или онова. Преди години, когато в легионите се записваха хора със собственост и те се въоръжаваха сами, нещата стояха другояче. Когато младежът навършеше седемнадесет, баща му му подаряваше ризница, шлем, меч, кама, щит и копия; майка му се задоволяваше с калигата, покривалото за щита, торбата, конската опашка за шлема и сагума; на сестрите оставаше да му изплетат топли чорапи и да му изтъкат шест — седем туники. Оттам нататък цял живот римският легионер воюваше с един и същи комплект бойно снаряжения, а както най-често се случваше, при оттеглянето си от армията, подаряваше оръжието си на сина си или на внука си. Но откакто Гай Марий пусна пролетариите в легионите, от десет новобранци девет не могат да си купят кърпата за под ризницата, та какво ли остава за цялата им екипировка, след като нито мама, нито татко, нито кака могат да направят нещо за тях? Изведнъж се появяват цели армии от голтаци, които са по-слабо въоръжени от хората в някогашните спомагателни части. Търсенето отдавна надвишава предлагането… и все пак една армия не може да тръгне на война без оръжие! За да се надяваме на победа, легионерите ни трябва да са подходящо екипирани.
— Ето и отговорът на един въпрос, който отдавна съм си задавал — обади се Силон. — Винаги съм се чудил защо толкова много ветерани идват да ми искат заем с мисълта да се захванат с леярство или коване на оръжие! Ти си абсолютно прав, Квинт Сервилий. Поне още едно цяло поколение твоите запланувани стоманолеярски градчета нямат нужда от други пазари, освен военните. В действителност като представител на своя народ пред света аз отдавна се чудя откъде да намеря оръжие за новите легиони, които Рим несъмнено ще поиска от нас в близко бъдеще. Същото навярно важи и за самнитите, и за всички останали народи в Италия.
— По-добре отсега се замисли за Испания — предложи Друз на Цепион. — Предполагам, че около железните мини там са останали още гори.
— В Далечна Испания, да — съгласи се Цепион и доволно се усмихна, защото за пръв път от много време ставаше център на вниманието, при това по въпрос, който му позволяваше да се изтъкне в подобаваща светлина. — Старите картагенски мини в Ороспеда отдавна са се лишили от богатството на тамошните гори, затова пък новооткритите находища на руда се намират все в гористи райони.
— Кога ще започнат градовете ти да произвеждат активно? — попита Силон уж случайно.
— В Италийска Галия, надявам се, до две години най-късно. Разбира се — добави бързо Цепион, — аз самият няма да имам нищо общо със самото производство или пласирането му. Не трябва да върша нищо, което би ме компрометирало в очите на цензорите. Това, което смятам сам да правя занапред, ще бъде да построя градовете и да си събирам наемите — в това един сенатор не би могъл да бъде упрекнат.
— Твърде похвално от твоя страна — рече с известна ирония Силон. — Надявам се, че ще намериш за градовете си удобни места в близост не само до гори, но и до водни източници.
— Не само водни източници, но истински плавателни реки — увери го Цепион.
— Разправят, че галите били добри ковачи — каза Друз.
— Да, но не са достатъчно добре организирани, за да печелят, каквото им се полага — придаде си тайнствен вид Цепион; напоследък все по-често му се случваше да говори сякаш със заобикалки. — Но щом аз ги организирам, работите им ще потръгнат много по-добре.
— Делата са твоето призвание, Квинт Сервилий, това си личи — поклати глава Силон. — Мен ако ме питаш, би трябвало да зарежеш Сената и да се запишеш в конническото съсловие. Така ще можеш лично да произвеждаш и въглищата, и желязото.
— Какво? И да общувам с простолюдието? — чак се изплаши при мисълта Цепион. — Не, не! Нека други се занимават с това?