А пък и Цепион беше толкова различен тази вечер! Говорене много, разгорещено, убеждаваше сътрапезниците си, че това, което смята да прави, е не само възможно, но дори логично. За пръв път се разпалваше толкова да говори по делови въпроси. Нищо чудно Силон да се окажеше прав, като каза, че Цепион е роден търговец, че мястото му е сред конническото съсловие. Това, което той възнамеряваше да стори, бе наистина зашеметяващо. А освен това щеше да му донесе големи печалби. Щеше да е чудесно някой ден Цепион и семейството му да заживеят в собствен дом! Така поне Ливия Друза щеше да се чувства домакиня и майка.
Откъм стълбището се дочу гръмък смях; навярно бяха робите, които се качваха от спалните си помещения към лоджията и господарския етаж. Ливия Друза се сепна и за миг потръпна, сякаш я бяха разбудили от дрямка. Сви се в единия край на пейката в случай, че на някого от шумните слуги му скимне да излезе на лоджията или да се покаже на вратата към атрия. Нагоре по стълбите се изкачваше цяла групичка веселяци, които си разправяха смешки на някакъв гръцки диалект, при това толкова бързо, че Ливия Друза така и не разбираше къде е смешното. Но тези хора бяха толкова щастливи! Защо? Какво толкова притежаваха, което й липсваше на нея? Отговор: надежда за нещо по-добро, за получаване на свобода, за придобиване на гражданство, за волен и вълнуващ живот… На тях им плащаха, на нея — не; те бяха богати с приятели и приятелки — тя не; те можеха да завързват помежду си всякакви интимни връзки и никой в нищо да не ги съди, тя, господарката беше като вързана. Това, че отговорите, които си даваше Ливия Друза, далеч не бяха самата истина, не я вълнуваше изобщо. За нея те бяха достатъчно обяснение.
Никой не я видя и Ливия Друза въздъхна с облекчение. На небето бе изгряла почти кръгла луна, един-два дни след пълнолуние, която осветяваше цял Рим пред очите й. Ливия се извъртя на мраморната пейка и опря лакти на парапета. Погледът й се заразхожда по Форум Романум. Къщата на Друз се намираше точно в единия „ъгъл“ на Палатинския Гермал — там, където Кливус Виктория извиваше под прав ъгъл и продължаваше надолу успоредно на Форума — и от лоджията се разкриваше прекрасна панорама. Навремето, когато вляво от къщата стоеше опразненото петно, познато като арея Флакиана, от терасата можеше да се види дори Велабрумът, но сега огромният портикус, който Квинт Лутаций Катул издигна в чест на победата над германите, заграждаше с колоните си напълно тази част от кръгозора. Иначе наоколо всичко си бе все същото. Точно под къщата на Марк Ливий Друз се намираше домът на Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус, обърнал лоджията си точно срещу тази на Друзови.
Вечерта Рим изгубваше напълно своята жизненост, лишаваше се от пъстрите цветове на покривите, градините — и не на последно място на мнозина от жителите си, — за да се превърне в безкрайна сивкава мътилка от неясни силуети. Не че животът беше замрял — навсякъде из улиците се виждаха движещите се светлинки на факлите, чуваше се тропотът на добитък и каруци, мученето на воловете, изместили купувачите по оживените градски артерии, за да разнасят стоки от дюкян на дюкян. Групичка пияни мъже се клатушкаха насам — натам по долния край на Форума и ревяха с все сила популярна градска песничка… за какво друго, ако не за любов? Между Базилика Семпрония и храма на Кастор и Полукс пък се движеше тържествено кортеж от роби — телохранители, заобиколили закритата носилка на някоя важна особа — навярно добре похапнала дама се връщаше да храносмила на спокойствие у дома си. Едър котарак се беше покачил на съседна стряха и се умилкваше на луната, докато глутница кучета се съдираха да му лаят от улицата. Явно, че далечният вой на раздразнените четирикраки развесели пияната компания, тъй като минавайки покрай Кладенца на Комициите, един от тях изгуби равновесие и сред радостната глъчка на другарите си се извъртя кажи-речи до самото му дъно.