— О, Марк Ливий, това е ужасно! Защо?
Но Друз вече бе избягал вън от стаята и Ливия трябваше сама да обясни.
— Ще отведа момичетата със себе си във вилата в Тускулум. Ще живеем там, докато Квинт Сервилий не се върне отново у дома.
— Във вилата в Тускулум ли? — погледна я състрадателно Сервилия. — Но, скъпа Ливия Друза, тази вила е просто една съборетина! Доколкото, знам, е строена още от първия Ливий. Тясно е, кухнята е лоша, няма нито баня, нито дори клозет.
— Много важно — хвана ръката на зълва си Ливия Друза и я допря до бузата си. — Да знаеш, сестрице, че бих заживяла и в бордей, само и само да мога като теб да се почувствам домакиня! Не го приемай като укор или обида. От деня, в който двамата с брат ти се нанесохме у вас, ти си била много грижовна и любезна. Но трябва да ми влезеш в положението. Искам да имам свой дом, свои слуги, които да не ме наричат доминила и да се правят на глухи за нарежданията ми само защото ме знаят от малка. А освен това искам да поживея близо до природата, да имам къде да се разхождам, да се почувствам освободена от бремето на този претъпкан с хора град. Моля те, Сервилия Цепионида, не ми се сърди!
Две сълзи се отрониха от очите на снаха й, на която от вълнение устната й затрепери.
— Разбирам те, не ти се сърдя!
— Няма защо да плачеш. По-скоро радвай се за мен!
Двете се прегърнаха и се разделиха в прекрасни отношения.
— Отивам да намеря Марк Ливий и Кратип — рече изведнъж Сервилия и като покри стана си с чаршаф, за да не се праши, изхвърча от стаята. — Ще настоявам мъжът ми да намери строители, които да направят от вилата място за живеене.
Но Ливия Друза не искаше да чака. Три дни по-късно тя беше подбрала дъщерите си, купищата книги, неколцина от робите на Цепион и се беше запътила към вилата в Тускулум.
Не беше идвала от детството си, но си я спомняше точно такава, каквато я завари сега: малка къщурка, измазана в жълтеникаво, с дворче пред нея, което само оптимист можеше да нарече градина, без никакви удобства за живеещите вътре, с малко прозорци и може би най-важното — без типичния за всяка римска вила перистил. И все пак Марк Ливий се бе оказал човек на място и сестра му бе посрещната в Тускулум от строителни работници, които трябваше в срок от два месеца да превърнат необитаемата колиба в място за живеене.
Ливия Друза се оказа в нещо средно между древногръцки хаос и римски порядък. По главата й се сипеше мазилка, ушите й стържеха чукове, триони и пили, все се намираше някой по-гръмогласен тускуланец да я изненада с упътванията си на кое къде му е мястото; дори диалектът беше коренно различен от този на римляните — нищо че живееха на двайсетина километра от Рим, повечето тускуланци дори не бяха стъпвали във Вечния град. Двете момичета на Ливия реагираха всяка по свой си начин: Лила, тогава на четири години и половина, беше като замаяна от толкова много живот около себе си, докато затворената и потайна Сервилия не скриваше отвращението си от новия си дом, от шума, който й вдигаха строителите, и от майка си, без да може сама да каже кое мразеше най-много. И все пак Сервилия се беше научила да стои встрани и да не пречи на никого, докато желанието на Лила да си навре носа навсякъде само допълваше и без това обърканата картинка.
Ливия Друза побърза да остави децата си на грижите на тяхната бавачка и на стария и строг учител на Сервилия и още на другата сутрин излезе на разходка, за да се наслади най-сетне на спокойствието и красотата на затънтената провинция през зимата, почти неспособна да осмисли как така изведнъж се беше отървала от веригите на ежедневието си.
Макар и според календара да беше вече пролет, всъщност зимата продължаваше да е в разгара си. Не беше Гней Домиций Ахенобарб човекът, който ще накара колегията на понтифексите да се размърда и да допълни недостатъчния брой дни в календарната година, така че датите да вървят в едно със съответните сезони. Но, от друга страна, не можеше да се каже, че Рим и околностите му преживяват кой знае колко страшна зима. Сняг беше валяло съвсем малко, а Тибър така и не бе замръзнал. Температурите бяха поносими, вятър почти не се усещаше, а човек стъпваше най-често върху зелена трева.
Ливия Друза се скиташе безцелно из полята на детските си спомени, по-щастлива, отколкото е била през целия си живот. Тук ще прескочи някоя ниска каменна ограда, там предпазливо ще заобиколи някоя нива, където стопанинът вече е започнал пролетната оран, ще прескочи следващата ограда, ще излезе на поляна при овцете. Всеки път, когато се опиташе да ги привика при себе си, глупавите създания, облечени в кожените си дрешки, се разбягваха напосоки, докато тя най-накрая не вдигнеше ръце от тях и не отминеше нататък.